Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Лека нощ, мис Добсън — пожела й момчето от гаража.

— Добър вечер, мис Добсън — поздрави пиколото от асансьора и когато вратите се затваряха, аз се осмелих да вдигна очи, за да зърна лицето и на второто момче от гаража — уверих се, че и на него е изписана почуда.

Минах напред и се опитах да застана зад гърба на пиколото, да се скрия от погледа му, защото усетих, че се набивам в очи. Всъщност той беше на средна възраст и носеше бяла униформа; стори ми се, че и подовата настилка е бяла, че и стените на асансьора също са бели… Тя не му каза нищо, но той натисна копчето на петия етаж, отвори вратите и когато тя тръгна да излиза, каза:

— Лека нощ, мис Добсън.

— Лека нощ — отвърна тя, а аз излязох подир нея бързо, за да не му дам възможност да изживее същия шок, чух как вратите се затвориха, асансьорът тръгна надолу към гаража, където тримата лакеи щяха да клюкарстват за дрипльото, домъкнат от щерката на Добсънови…

Вече беше излишно да задавам въпроси. Знаех къде сме дошли — тя живееше тук. Казах й:

— Мислех, че живееш на Уилоу Крийк Драйв 4100.

— Какво те кара да мислиш така?

— Регистрационното удостоверение на колата ти. Прочетох го, докато те чаках.

— Аа… Ами понякога живея там, понякога живея тук.

— Тук е хубаво. Много е изискано. Винаги мога да преценя дали едно място е изискано по степента на изненада по лицата на лакеите, когато ме видят да влизам. Колкото по-изискано е мястото, толкова са по-изненадани.

Тя се засмя весело и спря пред една врата.

Завъртя топката и влязохме. Попаднахме в антре с боядисани в тъмнозелено стени.

— Остави шапката си тук…

Положих шапката си на масичката под пищно орнаментираното огледало, което висеше на стената, и се огледах, за да се убедя с какво точно и до каква степен дрехите ми изглеждаха евтини и компрометиращи — костюмът ми беше от оказионен магазин, негладен и не по мярка, бялата ми памучна риза беше почти мръсна, краищата на яката й се подвиваха неколосани, евтината вратовръзка, на която не можеше да се направи приличен възел, вече се бе изпомачкала от няколко връзвания. Трябваше да се подстрижа, лицето ми беше измършавяло като на човек, който не си дояжда. Нищо чудно, че лакеите се бяха учудили. Аз самият бях потресен. Изглеждах като дрипльо, а на това място, на това изискано място, изглеждах десет пъти по-жалък. Не можех да повярвам, че момиче, израснало в такава среда, няма да го забележи. Какво ставаше, дявол да го вземе?

На пода във всекидневната имаше бял килим от шенил, стените бяха в зелено, завесите бяха бели с червени ресни и бяха спуснати. Слава богу, съседите не можеха да ме видят. Всички мебели бяха покрити с памучна дамаска в червено и зелено, върху полицата над камината имаше медна съдина, от която пропълзяваше някакъв вид бръшлян, по масичките стояха зелени вази, приспособени за лампиони с големи абажури. Всичко беше луксозно и в приглушени тонове, блестеше от чистота и се връзваше добре с коли като делаж и кадилак, със златни ключове и ключодържатели от Картие и лакейско раболепие. Единственото, което не се връзваше с тях, бях аз…

— За мен най-хубавото на този апартамент е това, че е много удобен. В центъра е. Другата къща е извън града.

— Хубав е. Много изискан.

— Мис Добсън… — чу се женски глас.

Тя се обърна, аз също се обърнах малко стреснат. Една жена на около трийсет и пет, четиресет години беше застанала пред вратата, която водеше към останалите помещения, симпатична на вид жена, в черна рокля и бяла престилка като на прислужница.

— Обади се баща ви.

— Благодаря, Джулия. Има ли приготвен лед на бара?

— Да, мис Добсън. Поръча вие да му позвъните, ако обичате.

— Добре, Джулия. За тази вечер няма нищо друго…

— Добре, мис Добсън. Лека нощ — пожела Джулия и сега, когато нямаше какво повече да предава, можеше да ме огледа, и тя го направи. Нямаше къде да се скрия и се бях подготвил за това. Изразът, който се появи на лицето й, беше точно такъв, какъвто бях очаквал; тя се обърна и излезе.

— Искаш ли нещо за пиене?

— А ти?

— Да, ще ми се. Нека да отидем на бара.

Барът беше до дневната — малко помещение със стени в същия зелен цвят. Мебелите, високите столчета и самият бар бяха тапицирани с червена кожа. Зад плота имаше четири полици с бутилки, отразяващи се в огледала. Тя ми обясни:

— Това беше килер. Аз го направих на барче. — Вдигна подвижния плот и мина зад него. Засмя се: — Остава само да подновя разрешителното си за продажба на алкохол. Уиски?