Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Този мръсник ли? Ще ни предаде и няма да му мигне окото…

Права беше, разбира се, но в този момент тя не мислеше за неговата етичност. Мислеше за първия път, когато го видя, когато му бе показала тялото си по женски — кокетно и със стръв, а той я беше пренебрегнал, не беше проявил никакъв интерес към издатините, вдлъбнатините и извивките му… Това я беше жегнало, щеше да я пари винаги и дори да го превърнеше някой ден в роб на сексуалните си желания, то пак щеше да я преследва.

— Ох, стига вече, естествено, че ще ни предаде и няма да му мигне окото, но само ако има полза от това. Лоялността е въпрос на удобство и изгода и докато му подсигуряваме тези две неща, той ще е на наша страна. Той ни е полезен, ние сме му полезни, следователно този град е в ръцете ни. Повярвай, че е така.

Тя престана да поклаща глава, но по съмнението, което личеше на лицето й, ми стана ясно, че не се е почувствала по-уверена от моите приказки. Не знаех какво още да добавя. Тя стоеше изправена…

Да, ето я, стои изправена…

Отидох при нея, прегърнах я, тя отвори уста и между зъбите й рязко просвири вдишваният въздух.

Отпред на радиатора пишеше „Делаж“, автомобилът беше дълъг, нисък, черен, с червени дискове на колелата, тапициран с червена кожа на баклавички и беше паркиран пред къщата на доктор Дариус Грийн в редицата стари и евтини невзрачни коли, така че елегантността и достойнствата му изпъкваха дори на мъждивата светлина от уличните лампи. Знаех, че е неин, още преди да прочета регистрационното удостоверение, закрепено на кормилото: Маргарет Добсън, Уилоу Крийк Драйв 4100. Боже господи, си помислих, тая мадама е тъпкана с пари, направо тъпкана. Машината беше страхотна. Беше с десен волан, с две отделни седалки, отпред толкова ниски, че почти се сливаха с пода, а таблото беше цялото в скали, стрелки и лостчета, обозначени на френски. Ключът беше оставен на таблото.

Прехвърлих се отпред, като се промуших между двете седалки, настаних се зад волана и извадих ключа. Доста хора не прибират ключовете от колите си. Повечето просто забравят, но има и други, които го правят от чиста наглост — в нейния случай беше от чиста наглост. Майната му, си мислят, и хич не им пука: колата е застрахована и ако им я откраднат, няма да имат никакви неприятности, просто ще изпратят момчето да извади друга от гаража и да им я докара. Широкият край на ключа беше от злато, с дълбоко изрязани инициали М. Д. и заедно с други ключове, пак златни, беше захванат на голяма златна безопасна игла като ключодържател. На този ключодържател имаше и два предмета, които не бяха ключове. Единият беше златен медальон с образа на свети Христофор и името на собственицата, гравирано от обратната страна, а вторият беше някаква дрънкулка, каквато още не бях виждал. Беше малко по-голяма от еднодоларова монета и в крайна сметка разбрах, че е сгъваемо увеличително стъкло. Разтворих го и погледнах с него ключовете: злато, 14 карата. Бяха солидна изработка, както и голямата безопасна игла: на долното й лостче с много дребни буквички беше поставена Марката: Картие. Да, да, всичко беше издържано…

Мушнах ключа, завъртях го и се чу леко щракване. Врътнах го обратно и погледнах към къщата на доктор Грийн. Последователите му бяха още вътре и се опитваха слепешком да достигнат космическото съзнание. Трябваше вече да излизат, минаваше девет и половина по часовника на таблото, а тя ми беше казала да дойда по това време. Но по нищо не личеше, че сбирката е към края си. Не се чуваше никакъв шум, вътре всичко беше притихнало тайнствено. Може би имаше време да направя едно кръгче из квартала. Защо не, дявол да го вземе, си помислих и завъртях ключа. Проверих скоростите, издърпах смукача и натиснах газта. Двигателят веднага запали, толкова бързо, че ауспухът изрева и затрещя, преди да съм се опомнил. Стреснат, разтреперан, изгасих бързо двигателя, изскочих от колата и тръгнах по улицата. Повървях трийсетина метра и се ослушах внимателно, за да доловя признаците на тревога и суматоха, които очаквах да последват предизвикания от мен шум, но не се чу никакъв звук, като изключим собствените ми стъпки. Спрях, прикрих се зад едно дърво и погледнах назад. Всичко беше мирно и тихо, опустяло и изведнъж си дадох сметка, че Мандън беше прав: рефлексите на човека се нагаждат към условията. Моите бяха изострени от почти идентична ситуация, която се бе случила много отдавна — само че тогава автомобилът не беше делаж и ме бяха заловили (това се случи, преди да се усъвършенствам в тайните на моето изкуство). Глупаво беше да се реагира така, подобна реакция е характерна за нисшите животни, а след като го знаех и можех да си го обясня, се зарекох никога вече да не се държа по същия начин.