Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Довечера няма да ми доскучае, драги, довечера няма да стоя в оная квартира, това ми се прииска да му отговоря. Точно тази вечер няма да ми доскучае.

— Добре, ще гледам да ти се обадя. — Измъкнах се изпод ръката му и тръгнах към улицата.

Щом отворих вратата на квартирата, Холидей стана от кушетката и тръгна към мен с ръце на кръста, а лицето й беше почервеняло от гняв, явно насъбран от доста време.

— Значи се прибра най-сетне!

— По-спокойно.

Тя сграбчи раменете ми, стисна подплънките на сакото ми и направо завря лицето си в моето.

— Защо идваш? Нямаше ли къде другаде да отидеш?

— Моля ти се… За един ден толкова мелодрама ми стига.

— Аз да седя в тая загубена квартира цял ден…

— Моля ти се. Капнал съм.

— Охо, той бил капнал. А от какво си капнал? Защото си се въргалял в леглото с оная мръсница целия следобед, от това ли?

— Моля ти се. Горещо ми е, вир-вода съм и нямам никакво желание да се разправям. — Опитах се да смъкна ръцете й от раменете си, но тя ме държеше здраво. Стискаше зъби, а очите й се бяха разширили от бяс. — Не съм бил с никаква мръсница. Излязохме с Мандън. Ти си единствената мръсница, с която съм се виждал днес. Честна дума.

Тя изсумтя и без предупреждение замахна да ми издере лицето. Хванах я за китката, издърпах и другата й ръка от рамото си и я ударих по лицето. Но тя продължи да налита на бой. Разфуча се, заплю ме и вдигна нагоре двете си ръце, за да ме докопа за врата, но аз я цапнах по слепоочието и я смъкнах на земята. Наведох се, вдигнах роклята й и я задърпах с две ръце, докато накрая успях да откъсна едно парче. Тя лежеше по гръб и ме гледаше — не беше изгубила съзнание — гледаше ме със злоба в очите. С парчето от роклята избърсах слюнките й от лицето си, хвърлих парцала по нея, влязох в спалнята и затворих вратата.

Никак не ми се занимаваше с такива неща, дявол да го вземе, но опитите да ме издере трябваше да престанат, а това беше единственият начин да я отуча, единственият. Тая мадама си е дивачка, абсолютно първобитна, как иначе можеш да я научиш на нещо, ако не й зашиеш такъв плесник, че да се просне. Абе тя си намери майстора… Разделих парите, оставих върху скрина трийсетината долара, които бяха останали от парите на Мандън, но четирите банкноти по петдесет от Мейсън нагънах и напъхах в джобчето за часовник на панталона си. Извадих пистолета и щях да го сложа върху скрина, когато си помислих: Не, ще бъде крайно неразумно от моя страна да я изкушавам по този начин, ако отново я хванат бесовете и види пистолет подръка, но после се сетих, че такива разсъждения са глупави, защото не можех непрекъснато да крия пистолета си от нея; щом й се прииска да има пистолет на всяка цена, тя ще си намери, така че промених решението си и оставих пистолета върху скрина до парите — на видно място. Съблякох се, отидох в банята и започнах да пълня ваната. Разбълниках водата и се потопих. Трябваше да се изкъпя и да се лъсна за Маргарет Добсън, дъщеря на Езра Добсън, живеещ на Уилоу Крийк Драйв номер 4100, бивш кмет, бивш губернатор, бивш сенатор, председател на управителния съвет на „Уатко Стийл“, от чието име дребните хорица се попикаваха, а може би и едрите риби, но дребните хорица със сигурност напълваха гащите.

Бях се излегнал във ваната, когато Холидей дойде при мен. Беше само по копринени гащички, с чорапи и обувки и носеше в ръка разкъсаната си рокля. Застана на вратата и ме изгледа почти спокойно. Най-свирепият пристъп на урагана беше отминал, сигурно вече беше достигнал бреговете на Северна Каролина и в очите й нямаше злоба. Надвеси се над мен, пусна роклята във ваната и каза:

— Ето ти, старче.

— Следващия път, когато се изплюеш в лицето ми, ще ти откъсна ръката, та да можеш и нея да я пуснеш във ваната. Не го казвам просто така. Това плюене не ми харесва. Сега каквото било — било, простил съм ти. Забрави за тази рокля. Ще ти купим още десетина. Още двайсетина. Колкото искаш.

Тя отстъпи назад и затвори вратата след себе си, без да каже нищо. Изстисках роклята, сложих я върху полицата на ваната зад гърба ми и си довърших къпането. Увих се с хавлиена кърпа и отидох в спалнята.

Тя се беше изправила пред скрина и гледаше парите и пистолета. Трябваше само да вземе пистолета в ръка, за да стане неин, но не изпитвах страх, защото, напук на всичките ми опасения, тя го гледаше, сякаш е акварел. Попитах я:

— Къде е Джинкс?

— Излезе.

— Къде?

— Не каза…

— И ти трябваше да направиш същото — да излезеш.