Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Тръгнах към колата, решен да я покарам малко из квартала, колкото и шум да вдига, сега дори ми се искаше да реве десет пъти по-силно.

Тъкмо стигнах до нея, когато вратата на къщата на доктор Грийн се отвори и последователите му започнаха да излизат. Е, нямаше значение, не беше необходимо да доказвам каквото и да било… Някои от последователите влязоха в скромните си автомобили и потеглиха, други тръгнаха пеш и улицата се изпълни със звуците на меланхолично или с тежест произнесено „лека нощ“ и превключване на скорости, след което утихна отново, и тогава Маргарет Добсън се появи на вратата и тръгна към мен по моравата, полюляващият й се силует се открои върху светлия фон на къщата, но едва когато се изправи пред мен и видях бялото й лице, все още така бяло, и черната й коса, все още така черна, болката в гърдите ми ме накара да осъзная, че съм затаил дъх.

— Е, какво има? Пак ли долови оня парфюм? — попита ме тя.

— Жестоко е от твоя страна — казах и вдишах дълбоко.

Тя се засмя:

— Или пък те е страх колата ми да не те ухапе? Защо изключи двигателя толкова бързо?

— Чула си…

— Дали съм го чула? Няма човек на километри оттук, който да не го е чул. Поначало доста шум вдига. Да си кажа правичката, никога не я използвам нощно време, освен ако искам да подразня някои хора, които не са ми симпатични. Карам по тяхната улица нагоре-надолу и давам газ…

— Тази вечер това ли ще правиш — ще дразниш приятелите си, така ли?

Вече го направих.

— Това е страхотна кола — продължих да говоря на същата тема, докато й помагах да седне на предната седалка. — Много ли вдига?

— Много…

— Няма да я имаш дълго, ако не внимаваш къде си оставяш ключа. — Затворих вратата й. Заобиколих отзад, влязох, седнах до нея, затворих и моята врата. — Точно хора като теб създават работа на крадците на коли…

— Аз нищо не заключвам…

— А как я караш — сменяш колите всеки ден, така ли?

— Горе-долу… — Завъртя ключа, запали мотора и ауспухът отново изрева. Тя ме погледна усмихната, превключи на скорост и потеглихме. Никога не бях чувал такъв ауспух — в движение вдигаше такъв грохот, какъвто и при потеглянето. Напрано от цилиндрите да излизаше, пак нямаше да е по-силен.

— Как мина сбирката ви?

— Както обикновено. А твоята среща?

— Беше много полезна. Не се каза нищо определено, но има големи перспективи.

— Радвам се за теб.

— Благодаря ти — отговорих и се наведох към нея — опитах се да доловя Huele de noche, но този път не успях. Вгледах се в профила на бялото й лице, в черната й коса и се опитах да накарам познатия аромат да се появи, но той просто не идваше. Не можех да си обясня защо е така…

Тя извъртя глава, хвана ме, че съм я зяпнал, и се позасмя.

— Не мога да си обясня… Защо не носиш грим?

— Защото не обичам. Всъщност ти имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Само да съм с теб.

— Искам да отидем някъде и просто да си поговорим. Има много неща, за които искам да си поговорим. Много. Къде да отидем?

— Където и да е. Само да не е извън града.

— Мислех си, че обичаш природата.

— Така беше до снощи, когато погледнах дрехите си. Доста време изгубих, докато ги изчистя…

Тя намали скоростта, спря на светофар и ме погледна дяволито.

— Следващия път ще нося одеяло…

Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да задам и един въпрос. Както покрай богаташките къщи на улица със сравнително по-слабо движение, и аз се бях отпуснал върху червената седалка на баклавички и си мислех колко далеч назад са останали планините Смоуки и колко по-далеч щях да стигна, преди да спра, изведнъж колата зави и през тротоара се спусна надолу към някакъв подземен гараж. Сърцето ми се преобърна. Помислих си, че това е пътят към подземието на Общинската палата, където бях видял полицейските коли, и че тя ми е скроила някакъв номер, но предницата на делажа се наклони още повече и се видяха две редици скъпи коли, от което разбрах, че това не може да бъде гараж на полицията, невъзможно е, след като вътре има такива големи, луксозни автомобили. Двама униформени служители се спуснаха да ни посрещнат и тя спря колата помежду им.

— Добър вечер, сър — каза този отляво. — Добър вечер, мис Добсън — поздрави другият отдясно.

— Добър вечер — отговори мис Добсън с подобаващо безразличие в гласа.

Служителят откъм нейната страна й отвори вратата, тя излезе и той бързо се придвижи да извика асансьора, но този откъм моята, чието задължение явно беше да прибере колата на мястото й, остана неподвижен, с ръка на отворената врата, и се опули срещу мен, а след като се изправих в цял ръст, така че да може да ме огледа добре, на лицето му се изписа почуда. Стори ми се, че ме е познал и затова се изненадва, но после проследих погледа му, вторачен в дрехите ми, сетих се изведнъж колко са евтини и компрометиращи (защо и точно с какво не си спомнях, но бяха евтини и компрометиращи) и едва тогава проумях, че на лицето му не се бе изписала почуда, а шок при вида на дрипльо като мен на такова място с такова момиче. Целият пламнах, изтръпнах и тръгнах към асансьора, като внимавах да не срещна очите на момчето, което го обслужваше, но знаех, че то не сваля поглед от мен. Външните врати на асансьора се отвориха, после се разделиха и вътрешните и ние влязохме.