Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Глупости. — Обърнах се на другата страна, за да не я гледам, и пак отпих от коняка.

— Неудобно ли се чувстваш? — попита тя.

— Аха.

— Искаш ли да си отидеш веднага?

— Да, искам да си отида веднага. — Оставих чашата и слязох от столчето.

— Извинявай…

— Няма защо…

— Съжалявам, че не се получи като снощи.

— И аз…

— Всъщност пределно ясно е, че не би могло да бъде като снощи — каза тя тихо. — Такъв екстаз може да дойде само от Браманада, Браманада зависи от Съдбата. Снощи Съдбата направи всичко. Тази вечер аз — едно нищожество — се опитах да направя същото. — Тя са засмя невесело. — Обред като този не може да се извършва от нищожества, от любители, от дилетанти. Ето това съм аз — една дилетантка. — Тя вдигна чашата си. — Последният тост е за мен. За чирака на магьосника…

Когато заговори така, най-напред си помислих, че декламира същите глупости като другите кукли със свободно време в излишък, които висяха преди и след репетиции по полуосветените сцени на любителските театри, пиеха долнопробен джин и размишляваха що е късмет и що е съдба, и още какъв е истинският смисъл на Леопардовия живот без любов, какво е значението на Карл Ван Вехтен и какво е заслуженото място на Е. Петит в американската литература; кукли, които не представляваха проблем за отракани момчета като мен — изобщо прозвуча ми много познато. Но преди да свърши, си дадох сметка, че това няма нищо общо с познатия номер. Беше неподправено. Тя беше съвършено искрена. Предната вечер на тревистия склон под дъба ми се бе подчинила не от страст, а защото в очевидно странното ми поведение бе видяла някакво тотемно значение. Онова, което последва, за нея не беше физическо, а интелектуално изживяване, кабалистично приключение. Тя беше дилетантка, дилетантка в езотеричната философия на доктор Грийн и един господ знае чия още, а такива хора веднъж топнат ли се в дълбокото, колко му е да преплуват (ако изобщо могат да плуват) до окултното, до черната магия и диаболизма… Изчезвай оттук, нещастнико, си казах, изчезвай бързо, и точно в този миг си дадох сметка за нещо друго — бях се разтреперил. Треперех, но не от страх, треперех, защото внезапно бях проумял, че снощното преживяване и за мен се бе оказало интелектуално, и за мен то бе представлявало ритуал, бе приело формата на обред…

Отидох до стената, изключих осветлението и се върнах на мястото си. От дневната се отразяваше достатъчно светлина, така че виждах очертанията на тялото й и чашата с уиски, която бе поставила на бара. Приближих се. Очите й бяха затворени, тя стоеше неподвижно почти като в каталепсия, със стиснати юмруци и без да диша — точно в позата, която я бях помолил да заеме предния път, и отчаяно се опитваше да извика отново от своя собствен безкрай онова, което се бе появило снощи и я бе подготвило за екстаз.

Бяло-бялото й лице и черно-черната й коса изпълваха очите ми, после ме обляха талазите на Huele de noche.

Завладяваше ме едно старо усещане, останало от миоцена, онова безпогрешно усещане, което служи за оцеляването на човека, и започнах бързо да се разбуждам. Долових враждебна миризма, движение на тела и още преди да отворя очи, вече блъсках главата си, за да се ориентирам къде в чуждата тъмна стая се намира столът с моето сако, метнато върху облегалката — в джоба на сакото беше пистолетът ми; лампата на по-далечното нощно шкафче светна и до нея видях изправен един мъж. Беше едър, плешив, с аристократичен вид, около шейсетгодишен, носеше син костюм с папийонка и разтърсваше Маргарет, за да я събуди, а на мен не ми обръщаше никакво внимание. Сърцето ми прескочи, червеният пламък ме блъсна в стомаха, съзрях сакото си, метнато на гърба на един стол, и измъкнах крака изпод чаршафа, за да взема пистолета от джоба му.

— Чакай, синко — чух някакъв глас, но това не беше гласът на едрия мъж, не идеше от същото място.

Други двама мъже стояха до вратата — и двамата не бяха свалили шапките си и не прекрачваха по-навътре. Във вида им нямаше нищо аристократично. Бяха ченгета. Носеха цивилно облекло, но познах, че са ченгета. Стояха почти неподвижни.

— Мидж, мила, Мидж, мила… — повтаряше плешивият и изведнъж се досетих, че това може да бъде само баща й. — Мидж, мила…

Маргарет промърмори нещо неразбираемо в просъница, после очите й се отвориха и тя го видя. Изправи се бързо в леглото, като крепеше чаршафа под мишниците си, за да прикрие голотата си, и ме изгледа като полудяла. Но умопомрачението, което прозираше на лицето й, трая само миг, после тя дойде на себе си.