Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Мисля, че баща ти е прав — казах. — Иди си вкъщи с него. Можем да обсъдим всичко утре.

Тя ме изгледа с презрение. Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен, отговорих й наум. Аз попаднах в този капан и затова искам само едно — да се измъкна. Върви по дяволите.

— Става въпрос за няколко часа, а животът е пред нас — продължих аз. — Можем да поговорим за всичко утре.

— Маргарет, ще се облечеш ли?

— Не! — почти му изкрещя тя. — Виж какво, татко, и друг път си искал да ми се налагаш, така че няма смисъл да се опитваш отново. Казах ти всичко, което смятах да ти кажа. Или прибери тия хора и си тръгни, или ги накарай да ме изнесат, но ще съжаляваш за това докато си жив. Мразиш сцените, нали, татко? Ще вдигна цялата сграда на главата си…

Очите му лъснаха, бузите му се издуха от гняв.

— Ще те чакам утре сутринта — каза той отсечено. Обърна се, тръгна към вратата, но после се спря и отново застана с лице към нас. — Ще бъдеш ли така добра да изпълниш едно дребно мое желание — да не споменаваш нищо за това, преди да сме го обсъдили? — попита той с леден тон.

— Да, татко.

Той излезе. Тя скочи от леглото, облече пеньоара си и се втурна след него. Не можах да разбера защо го прави, но не се и опитах… Станах, грабнах дрехите си, влязох в банята и заключих вратата. Започнах да се обличам светкавично и си обещах, че измъкна ли се веднъж от тази бъркотия, никога вече няма да дръзна да се заплитам с мъртвите, никога вече; след минута на вратата леко се почука.

— Вътре ли си? Всичко е наред. Тръгнаха си.

Взех останалите си дрехи, преметнах сакото през лявата си ръка, така че джобът с пистолета да е отгоре, и отворих вратата. Тя се разсмя. Бях по гащета, с два чорапа и една обувка.

— Какво си се разбързал?

— Ще се махна оттук.

— И двамата ще се махнем.

— Слава богу. По едно време стана доста напечено.

— Напечено стана само когато ти зае неговата страна. Когато предложи да се прибера с него. Това за малко да обърка всичко.

— Това ли щеше да го обърка? Откъде го измисли? Аз исках да изляза оттук без разправии, нищо повече. Не очаквах, че ще му се наложиш.

— Аз го знаех. Не си мисли, че не умея да се оправям с баща си…

— Сега ми е ясно.

— В, започвам да се обличам. Трябва да тръгваме.

— Трябва да тръгваме ли? — Номерата й дотук ми стигаха. — Къде ще ходим?

— Да се оженим. Казах на татко, че сме се оженили. Помниш, нали?

— Да, помня. На момента го измисли.

— А сега ще се наложи да го направим.

— Какво да направим?

— Да се оженим.

Изгледах я. Беше сериозна. Съвсем сериозно го казваше.

— Ще се оженим — друг път. Единственото, което искам, е да изляза оттук. Отсега нататък гимнастиката — на чист въздух. Много обичам природата. Повече няма да се оплаквам, че дрехите ми са се изцапали.

— А какво ще стане с мен, когато се появя пред баща ми без съпруг?

— Ти му мисли. Имаш цяла нощ да прецениш положението. Пък и както бързо ги съчиняваш, ще ти остане време и да поспиш.

— Трябва да се оженим.

Засмях се.

— Извинявай — рекох, като минавах покрай нея, за да вляза в спалнята. Пуснах дрехите си на земята и седнах на един стол, за да обуя и втората си обувка.

Тя дойде при мен.

— Поне няма ли да се опиташ да разбереш за какво става въпрос?

— Говориш като побъркана. Не знаеш нищо за мен — кой съм, откъде съм, накъде съм тръгнал, с какво се занимавам, изобщо не знаеш нищо.

— Сега това не е важно за мен.

— Ще се окаже много важно за баща ти. Богатите хора са особено придирчиви към тези неща… Какво можех да отговоря на въпросите му? Не можех да му кажа истината, трябваше да си служа с лъжи. Колко време щяха да издържат лъжите? Само докато копоите му не разкрият, че са лъжи. А какво щеше да стане, когато пусне копоите си? Пак трябваше да бягам…

— Налага се — каза тя. — В противен случай той ще си помисли, че съм някаква обикновена уличница, която спи, с когото зърне. По някои въпроси на морала при него няма прошка.

— Кое прощава той и кое не прощава, не е моя грижа.

— Ще стане, ако му кажа, че си ме прелъстил, като си ми обещал да се ожениш за мен, а после си се отказал… и си ме изоставил. Току-виж откриеш, че последствията могат да се окажат далеч по-неприятни от това да се ожениш за мен, особено ако имаш намерение да останеш в този град…

Засмях се вътрешно. Защо трябваше да се изненадвам толкова? Защо бях очаквал нещо по-различно от нея? Кадилаци, делажи, златни дрънкулки от Картие — това не променяше нищо, всичко си оставаше както обикновено. Хванат ли те натясно, това е, хванат си натясно.