Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Не бива да правиш такива неща, татко… — рече тя.

— Помислих си, че това може да е причината да не се обадиш, след като те потърсих — заговори той напрегнато. Вдигна пеньоара й от земята с намерението да й го подаде, но остана да го държи като параван пред нея.

Каза й: — Облечи го. — После нареди на ченгетата: — Изведете този човек оттук.

Те тръгнаха към мен.

— Недей, татко — обади се тя спокойно.

Те продължиха да се приближават, но предпазливо погледнаха към възрастния мъж.

— Изведете този човек оттук — повтори той.

Те спряха до мен. Започнах да се измъквам от леглото.

— Чакайте малко! — каза Маргарет на ченгетата. — Това е смешно! Татко — обърна се тя към възрастния мъж, — запознай се със съпруга ми, Пол Мърфи. Това е баща ми, Пол…

Боже мой, помислих си, свети боже!

Челюстта на Езра Добсън увисна и той ме изгледа с присвити очи.

— Съпруг ли? Омъжила ли си се? Омъжила ли си се! Кога? — попита той възмутен.

— Тази вечер, по-рано… — отговори му тя. — Щяхме да ти кажем на закуска, но…

— О, господи. Господи — измърмори унило възрастният мъж, явно сломен и отчаян, а на мен ми стана ясно, че тя го е възпряла. Почувствах се по-добре. Оттук нататък не знаех как ще се оправяме, но поне ми беше дала време да помисля.

— Ще бъдеш ли така добър да кажеш на частните си полицаи да си вървят? — попита го тя.

Той погледна към тях и им махна да излязат. Ченгетата свиха рамене и тръгнаха към вратата.

— Ех, и ти, татко — продължи Маргарет. — Понякога създаваш толкова неудобни положения. Пол има да се чуди що за семейство е това, в което е попаднал…

Тя ми се усмихна със съзнанието, че той я гледа, сякаш това беше един вид извинение за поведението му. Страхотна беше. Тази мадама не се предаваше току-тъй, мислеше бързо, а освен това знаеше къде да нанесе удар, за да заболи. Беше го нанесла точно навреме. Ченгетата имаха вид на здравеняци и макар да не знаех какво точно са ми намислили, бях много доволен, че ми се размина, не защото се страхувах какво могат да ми направят, а защото се опасявах какво мога аз да им направя. Сега не беше моментът да се убиват ченгета — мястото беше пренаселено, а общинската палата така хубаво се бе побрала в джоба ми.

— Знам, че не постъпихме правилно — говореше в това време Маргарет. — Трябваше да изчакаме. Постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик и аз много съжалявам, но колкото и да крещиш, нещата няма да се променят.

Езра Добсън бавно отпусна пеньоара, с който я закриваше, и го остави да падне на леглото.

— Не мога да те разбера, не мога да те разбера. — Прегърбен, той се отдалечи към долния край на леглото и се вторачи в мен.

— Пол не е виновен. Вината с моя.

— И аз съм виновен.

— Кой друг знае какво сте направили? — попита възрастният мъж.

— Чиновникът, мировият съдия… — отвърна му тя.

— И жената на мировия съдия — включих се и аз. — Тя беше свидетелка.

— И никой друг ли?

— Никой — потвърди тя.

— Кога стана?

— Преди няколко часа.

— Къде?

— Веднага след като минеш границата на щата.

— Там разбраха ли коя си?

— Май не.

— Значи затова се подписа „М. Добсън“ — престорено се изненадах. — Не си искала да разберат коя си.

— Да…

— Позачудих се… — И аз бях страхотен, да…

Възрастният мъж отмести очи от нас, погледна към тавана и в същия миг тя ме смушка да продължа да говоря, за да й помогна да се справи. Но какво още можех да кажа, по дяволите? Единственото, което можех да направя, беше да седя като глупак, да играя по нейната свирка и да се чудя за какво ми трябваше да се забърквам в тази история и да мъдрувам как да се измъкна.

— Защо беше необходимо да отивате в друг щат, за да се ожените?

— Защото не искахме да чакаме три дни, както изискват тук.

— Какво са три дни, ако ще се жените? Какво са три дни? Откога познаваш този човек?

— Моля те, татко. Поставяш Пол в неудобно положение. Казах ти, че постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик, и че съжалявам. Не можем ли да говорим за това утре сутринта? Тогава ще ти обясним всичко.

Той кимна мрачно.

— Да, можем да поговорим за това сутринта. А сега-засега ти идваш вкъщи с мен. Хайде, обличай се.

— Не си познал. Няма да дойда с теб.

— Идваш с мен, та ако ще Зъмбро и Скот насила да те изнесат. Не ме карай да ги викам обратно. Хайде, обличай се!

— Съветвам те да не ги викаш. Повярвай ми, по-добре е да не ги викаш.

Погледнах я изненадан. Това беше най-лесният начин за измъкване. Не го ли разбираше? Сега ли намери да се инати? Ако сега подхванеше разправия, не се знаеше как може да свърши.