Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Няма какво повече да мисля. Ти имаш нещо, което той иска. Трийсет и пет хиляди долара той дава само за цигари…

— И аз си помислих същото в началото — пари, паднали от небето. Но това е, като мислиш само пет минути, колкото ти отдели за разсъждения. А аз си блъсках главата цяла нощ, по целия път до това загубено градче, където хората ходят, за да се женят, и по целия път на връщане. Разсъждавах. И ти, като помислиш повече от пет минути, ще разбереш, че тия пари съвсем не са паднали от небето.

Той разпери ръце и бавно поклати глава.

— Боже мой, ти наистина не си с всичкия си. Холидей беше права. И Уебър беше прав. Ти наистина не си с всичкия си.

— Не съм с всичкия си, откакто един път ме ужилиха здравата. Добсън е прекалено голяма риба, за да се захващам с него, това е.

— Какво има да се захващаш? Ти имаш нещо за продан, той иска да го купи. За цената сте се споразумели, при това тя е смешно ниска.

— Тя се е споразумяла, не той…

— Е, добре, каква разлика има?

— Може да няма, а може и да е голяма. Не съм в състояние да поема този риск, при положение че зад гърба си имам неща, които могат десет пъти да ме закарат на електрическия стол. Спират ме и други причини, но те са толкова абстрактни, че дори аз не мога да си ги изясня все още. Размърдай мозъка си, Чероки. Към мен не са проявили несправедливост, не съм жертва на безчовечно отношение, не се боря срещу богаташа, за да възтържествува правдата, аз съм главно действащо лице в изнудване. Той го знае, той не може да не го знае.

— Казвам ти, че ще плати.

— И какво от това? Какво ще стане после? Дотук ли ще свърши всичко? Допускаш ли, че такава едра риба като него ще се остави един нищо и никакъв дрипльо да го прави на глупак? Много добре ти е известно, че това няма да стане. Ще пусне копоите си и аз отново ще трябва да бягам. Прекарал съм по-голямата част от живота си в бягане. Омръзнало ми е да спя в пресъхнали речни корита, да пия мръсна вода, да мия зъбите си с пръст, да се обличам в дрипи, да се храня с остатъци от кофите за смет и всеки път, когато видя ченге, сърцето ми да изстива от ужас. Не, драги ми господине, това няма да го бъде в никакъв случай. Отказвам се от всичко, ще си кротувам и няма да пипна и един цент от големите му пари. Захапал съм един кокал. Няма да се подведа по някакво си отражение във водата.

Той стана от бюрото си и отиде до скрина, до тоалетната конзола, за да пие вода направо от чучура на голямата кана с цветните мотиви. Сигурен бях, че ме смята за побъркан, но повече нямаше да споря с него. Той беше адвокат и търсеше едно — пари. За него това щеше да бъде фасулска работа, но моите уши щяха да гръмнат от лая на копоите…

— Ти си същинско торнадо — каза той. — Ти си циклон. Ти си пожар. Как в името на добрия дядо Господ си успял да се забъркаш в такава история? Нямаше ли в този град достатъчно мадами за теб, та се захвана точно с тази?

— И аз това се чудя. От доста време се чудя.

— Е, добре, отивай и се оправяй, за да не мислиш повече за тази история, и да се хващаме на работа — изръмжа той. После изведнъж ме попита: — Какво ти става? Какво си се разтреперил?

— Аз да треперя?

Наистина треперех. Не се бях усетил, но целият се тресях. Той ми подхвърли:

— Боже мой, ти май се страхуваш от Стария, а?

Стария ли?

Как можех да му обясня, как да му го представя с познати за него думи…

Голямата приемна в кантората на „Голайти и Гаскел“ беше снабдена със специална секретарска уредба. Чиновничката съобщи на някого, че съм дошъл, една врата от дебело стъкло се отвори, появи се благопристойна на вид около четиресет и пет годишна жена и ме поведе по тесния непристъпен коридор към кабинета на мистър Голайти…

Кабинетът приличаше повече на библиотека, отколкото на кантора. Мистър Голайти беше висок и слаб, носеше ленена риза с висока права якичка и имаше много антисептичен вид.

— Заповядайте, мистър Мърфи — покани ме той бодро. — Мистър Добсън и дъщеря му ще дойдат всеки момент. Пушите ли?

Той посегна към кристалната табакера на бюрото, отвори я и ми я поднесе.

— Благодаря — казах и си взех цигара.

Вдигна кристална запалка, щракна няколко пъти, но фитилът й не се палеше от искрата, той се позасмя нервно, остави я и извади от джоба си златна запалка „Дънхил“, с която запали цигарата ми. В този момент вътрешната врата се отвори и влязоха Езра Добсън и Маргарет.

Езра Добсън изглеждаше много строг. Беше облечен в сив костюм със синя папийонка. Маргарет носеше костюмче, явно шито по поръчка, и ниски обувки с дупчици. Той не каза нищо. Тя ме поздрави с: „Добро утро, Пол“.