Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— И Холидей ще трябва да измисли нещо — обади се Джинкс. — И тя не се появи…

— Моля?

— Снощи целият апартамент беше на мое разположение.

— Тя къде беше?

— Не знам. Излезе към единайсет и не се прибра.

— С кого беше?

— Струва ми се, че с Рийс…

— Рийс, ченгето ли?

— Така ми се струва. Каза ми, че излиза да се поразходи. Отидох незабелязано до задния вход и я видях, че се качва в някаква кола на ъгъла. Стори ми се, че Рийс е вътре.

— Само това оставаше!

— Браво на нея — обади се Мандън. — Заради нея ти да си блъскаш главата снощи как да изкараш някой долар като почтен човек, а тя да те мами. Браво на нея…

През цялото време, докато пазарувах, си казвах: Да не би някой да дава пет пари, да не би на някой да му пука? Вече знаех що за мадама е тя — обърнеш ли си гърба за повече от пет минути, тя ще се катурне с някого, знаех го, очаквах го, така че защо трябваше да се правя на изненадан? Да не би някой да дава пет пари? Е, да, по едно време смятах, че тя е нещо много важно за мен, но ако постиш толкова дълго и постите ти свършат, естествено е да си мислиш, че първата жена, която си имал, превъзхожда всички останали, и че ако шепотът ти не може да я достигне, няма живот за теб, или не дай си Боже друг мъж да я погледне. Човек има право да прояви емоционалност в такова положение. Но постепенно потокът на собствената му кръв разтваря този наркотик така, както Мисисипи поглъща Мисури, и той открива, че всички други жени имат същите неща, с които тя го е смайвала, съвсем същите, така че защо трябва да дава пет пари за която и да било от тях?

Наложи се да пусна пакетите си на пода в коридора на стълбището, за да си отключа вратата на квартирата. Отворих и чух гласа й откъм банята.

— Джинкс?

— Аз съм.

„Хубаво се изтрий — щеше ми се да й кажа, — много хубаво се изтрий, защото вонята на полицай не излиза лесно.“

Поздравих:

— Добър ден.

— Какво носиш?

— Разни боклуци…

— Има ли нещо за мен?

— Следващия път…

Отидох до леглото, пуснах пакетите и тъкмо щях да ги отворя, когато тя излезе от банята, без да се е избърсала. Капчици вода по тялото й напомняха пролетна роса по кленов лист. Това тяло беше красиво и аз го загледах открито, без да се притеснявам, зачаках познатия трепет, стенанието на слабините ми, но нямаше никакъв трепет, никакъв стон.

— Гледам, че си се подстригал — време ти беше — каза ми тя.

— И косата ми е измита, но това не се вижда.

— Помирисвам го. Какво има в пакетите?

— Разни боклуци…

— Сигурно струват купища пари — толкова много работи. — Държеше се много дружелюбно. Тя изобщо си беше дружелюбна.

— Това е само началото.

— Откъде намери парите? Да не си направил нещо самостоятелно?

— Не.

Седна на леглото и взе една кутия, в която имаше ризи.

— Ако обичаш, недей да пръскаш вода по новите ми ризи.

Остави кутията и ме погледна.

— Моля те, недей да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Ще приготвиш ли, ако обичаш, някоя препечена филийка или супа, или каквото и да е. Гладен съм. Мляко има ли?

— Да — отговори ми тя след кратка пауза.

Отидох в кухнята, взех бутилка мляко от съда с натрошен лед и си налях една чаша. Пиех с гръб към вратата и усетих, че е влязла едва когато заговори.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— За кое? — попитах и се обърнах. Облеклото й се състоеше от една хавлиена кърпа, завързана на кръста.

— За снощи…

Намръщих се, като че ли не знаех какво иска да каже.

— Аха, имаш предвид къде си била.

— Да.

Просто не можах да се въздържа и да не си помисля, че това е великолепно — ситуацията беше като вчерашната, но се бе обърнала, при това с такава подробност като хавлиената кърпа. Дали тя си даваше сметка, че е така? По всяка вероятност не.

— Защо да задавам въпроси? Това предполага, че проявявам интерес.

— Щеше да проявиш, ако знаеше с кого съм била…

— Знам.

— С кого?

— С Рийс.

Тя не се изненада.

— Кой ти каза? Джинкс ли?

— Да.

— Издайник на дребно — заяви тя хладно.

— Нищо подобно. Ти си решила да се поразходиш и той решил да се поразходи по същото време. Просто съвпадение. Случайно те е видял. Още едно съвпадение. Ще приготвиш ли, ако обичаш, малко супа или нещо друго?

— Не се сърди, Ралф.

— Пол — поправих я аз.

— Не се сърди, моля ти се.

— Господи, та аз не се сърдя. Как може да се сърдя, след като не давам пет пари? При теб това е нещо като глад, а ти си мадама с голям апетит. То не зависи от теб, все едно че имаш глисти. Но не можа ли да намериш друг, ами трябваше да е ченге? И нямаше ли друго ченге, ами трябваше да е точно това…