Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Сякаш сме отново непознати.

— Надявам се това да продължи и по-нататък.

— През цялото време ли?

— Не през цялото. Известна част.

Отстъпих й, за да влезе в спалнята пред мен.

— Искаш ли да ти приготвя ваната?

— Да, благодаря.

Тя влезе в банята и пусна водата във ваната, а аз започнах да подреждам ризите и гащетата си в едно от чекмеджетата на скрина. Бяха боклук, от тези, които ти грабват окото по цветните реклами в списанията. Както и да е, съвсем скоро…

Обърнах се, за да взема останалите си неща от леглото, и почти я блъснах с лакът; не я бях чул, че взема другите пакети оттам — вратовръзките и чорапите. Постави ги върху скрина, но задържа в ръката си една кутийка.

— Тежи като олово — каза тя.

— Интересно е, че употребяваш точно това сравнение. Наистина е олово. Патрони са. Купих ги от една заложна къща заедно с пет-шест нови пълнителя. С нови пружини.

— Пружини ли? Какви пружини?

— Не трябваше да ми задаваш този въпрос. Сега ми се открива възможност да покажа познанията си по основи на престъпното дело.

Взех пакетчето от нея, отворих го и извадих един нов пълнител.

— Виждаш ли тази издатина тук? Това е подаващата пластинка. Щом празната гилза се изхвърли, тя вкарва нов патрон в патронника на автоматичния пистолет. Сега ще ти покажа нещо. — Заредих пълнителя. — Ето, пружината е свита докрай, повече от това не може. Върху нея се упражнява голям натиск. Това ти е ясно.

— Да.

— Пъхаш този пълнител в пистолета и си готова. Така ли е?

— Да.

— Представи си, че не използваш пистолета две седмици. През цялото това време върху пружината се упражнява постоянен натиск. Така. Изведнъж ти пожелаваш да го използваш. Стреляш два-три пъти и всичко е наред, но откриваш, че два-три пъти е било недостатъчно, и трябва да стреляш още. А след третия изстрел може да се окаже, че не всичко е наред. Може пластинката да не успее да вкара патроните толкова бързо, колкото се изхвърлят гилзите. Тогава си загазила, и то само защото си държала пружината под постоянен натиск. Слаба пружина — това е достатъчно, за да засече един автоматичен пистолет. Ако ще употребяваш непрекъснато пистолета, пружините трябва да се освобождават или пък да си купуваш нови пълнители. На тоя свят няма по-добър пистолет от автоматичния, стига да знаеш как да го използваш. А повечето хора не знаят. — Погледнах я. — Взех ли ти ума?

— Разбира се. Разбира се. Но веднъж ти ми каза, че не разбираш много от пистолети.

— Познаваш ме, аз така си приказвам.

Тя се усмихна.

Наведох се, целунах я по шията и започнах да се събличам, но първо отидох до банята, за да се уверя, че водата е както трябва — беше точно по вкуса ми и спрях крана. Върнах се в спалнята, съблякох се докрай, отидох отново в банята и се потопих във ваната.

Тя дойде при мен с панталоните ми в ръка.

— И това ли е ново? — попита, разперила на пръстите си златна верижка.

— Ново е.

— А също и медальончето.

— Това не е медальонче. Това е отличителен знак.

— Отличителен знак ли?

— Да.

— Това ли?

— Отличителният знак на „Фи Бета Капа“. Купих го от заложния магазин заедно с верижката. Накарах продавача да ми го закрепи на колана.

— Твое ли е?

— Някога имах друг знак. Но всичките са еднакви.

— Охо, значи това е отличителният знак на „Фи Бета Капа“…

— Никога ли не си го виждала?

— Може и да съм го виждала. Но не ми е направил впечатление.

Протегнах се във ваната и скромно и се усмихнах. Нямаше да седна да й разказвам какво се крие зад този знак, колко трябва да си способен, за да го получиш, и че беше невъзможно да не ме приемат във „Фи Бета Капа“ при такова представяне в академичните занимания като моето.

— Значи наистина си бил във „Фи Бета Капа“…

— Наистина. Не съм ти говорил празни приказки.

— Това е много представително, нали?

— Можеш да го наречеш представително, да.

— В Йейл ли си учил?

— Не.

— В Харвард?

— Не. Има членове на „Фи Бета Капа“, които не са учили нито в Йейл, нито в Харвард, но е много трудно да го внушиш на техните възпитаници…

Тя пусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре, все още с панталона ми в ръце.

— Все повече се уверявам, че не знам нищо за теб. Къде всъщност си учил?

— Има ли значение?

— Да не би да ти е неудобно да ми кажеш?

— Колежът ми може да изпадне в неудобно положение. Кариерата ми надали ще донесе голям престиж на учебното заведение. Но тя все пак свидетелства за едно нещо — доказва, че съм дошъл в престъпния свят по свой избор, а не защото средата ми ме е принудила. Не съм израснал в бордеите с баща алкохолик и майка уличница, та затова да попадна в престъпния свят. Аз също ненавиждам обществото, но не защото то се е отнесло зле с мен и е изкривило душата ми. Всеки втори от познатите ми престъпници, от тези, които извършват тежки престъпления, е дребен страхливец, готов да обвинява обществото за пътя, по който е поел. На мен не ми трябват извинения, не търся някой кръстоносец на определена идея, който да вдигне безжизнения ми труп пред света и да изкрещи на виновните да дойдат, за да видят какво са сторили. Знаеш ли кое е едно от първите неща, които ще направя, щом се сдобия с малко пари? Ще си поръчам при Картие една плочка от масивно злато като онези за идентифициране, които носят някои военни на ръката си, ще си поръчам и златна верижка за нея и знаеш ли какво ще поискам да гравират отгоре? Само това: „Не ме използвайте, за да морализаторствате във вашата литература и във вашите филми. Всичко съм извършил съвсем сам — аз, аз и никой друг“.