Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Трябваше да науча нещо повече, наистина трябваше да науча нещо повече — отвърна ми тя — Да разбера онова, за което говорехте вчера. Просто не можех да повярвам, че е толкова добро, колкото ти си мислеше. Че е толкова безопасно…

Как пък щеше да разбере, като излезе с този шопар?

— Че какво знае той? Той е един смотан лакей…

— Грешиш. Той е много по-умен, отколкото ти се струва…

— Знам, знам. Мандън ми разправя колко умен бил Уебър, а сега ти ми разправяш колко умен е този неосъществен клоун. Добре де, колко умен трябва да бъдеш, за да разбереш, че са те хванали натясно?

— Е, сега той го знае, а също и аз. Искам да ти кажа, че съжалявам, задето съм изпитвала съмнения към теб. Повече никога няма да се притеснявам…

— Това е много добре. А сега ще приготвиш ли нещо за ядене, ако обичаш?

— Не искам да си мислиш, че е имало нещо между нас. Нищо нямаше.

— О, разбира се…

— Честна дума. Кълна се в името на баща си, който не е между живите.

— Глупости.

Тя ме изгледа мрачно.

— Сега ми се иска да го бях направила.

— Не би могла да намериш друг мъж, който да ти подхожда повече.

Очите й блеснаха.

— Ще го запомня за следващия път…

— Ще трябва да запомниш и други неща. Той дъвче клечки за зъби. Гледай да не ти извади окото с някоя от тях.

Върнах се в спалнята и разтворих всички пакети. Ризите не бяха от „Брукс Брадърс“, но бяха добра имитация (поне докато се изперат), и вратовръзките не бяха с марка „Шарве“, и саите на обувките не се припокриваха, когато се завържат връзките им (по този начин от няколко чифта се спестява кожа за още един, но повечето американци не забелязват разликата), и късите чорапи не бяха от „Сулка“ или „Соли“, и гащетата бяха долнокачествени, но всичко беше ново и чисто, поне това не можеше да се отрече. Двата готови костюма, които си купих, трябваше малко да се попреправят, но бях дал на продавача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще ми ги изпратят следобед в квартирата, ако шивачът успее да приключи навреме, а бях дал на шивача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще успее.

— Супата ти е готова — каза Холидей от прага на спалнята. — Тук ли ще ядеш или в кухнята?

— Искаш да кажеш, че имам избор, така ли?

— Точно така. — Тя отново проявяваше дружелюбие. — Не мислиш ли, че ти се полага малко внимание?

— Мисля, че трябваше да го получа по-рано. И точно затова ще ям в кухнята.

— Добре. Така пък ще мога да пооправя леглото, за да си дремнеш. Успя ли да поспиш тази нощ?

— Не много. Да спиш с Джинкс не е най-добрият вариант.

— Е, изяж си супата и ще се погрижа да поспиш.

— Ти си неотразима.

Тя ми направи път и ми се усмихна, когато минавах покрай нея, за да отида в кухнята.

Супата от гъби вече кипеше и по краищата на тенджерата се събираше пяна, разбърках я и загледах как се появяват нови мехурчета на същото място, разбърках я отново, после си сипах в една купичка и седнах до кухненската маса. Холидей беше наредила лъжица и нож, чинийка с няколко филии хляб и ми беше наляла чаша мляко. Започнах да греба супата с лъжицата и се чудех какво може да й е казал Рийс, за да възстанови доверието й в мен, да я убеди, че държа Общинската палата в джоба си…

— … накупил си доста хубави неща — говореше ми тя.

— Чисти са. Купих си и два костюма.

— Наистина ли?

— Кафяв и син. Ще ми ги донесат вкъщи…

— Днес ли?

— Да.

— Много бързо, а…

— Не се налагаше да ги преправят много. Готовите дрехи ми стават като по мярка.

— Сигурно ще ти е много приятно да се отървеш от дрехите, които носиш сега, нали?

— Разбира се. Ако ги захвърля в ъгъла, ще останат прави. Но само още два дни и всички ще можем да си купим каквото поискаме. Можеш да издържиш още два-три дни, нали?

— Изглежда снощи сте измислили нещо с Мандън…

— Снощи беше нещо страхотно. Но преди да се осъществи каквото сме намислили, трябва да говорим с Уебър.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо Уебър трябва да одобри идеята ни. А дотогава няма нищо за казване.

— Ако ти поискаш, той ще трябва да я одобри, нали?

— Естествено. Но има някои страни, които трябва да обсъдя с него.

— Изглежда сериозна работа.

— Сериозна е.

— За кога сте я запланували, ако стане?

— Може би утре.

— Още мляко?

— Не, благодаря.

— Тогава гледай да поспиш малко…

— Точно за това си мечтаех — за вана и за сън.

Изправих се и отидох да издърпам стола й, когато става. Приятно беше отново да се държим прилично. Тя ми се усмихна учтиво.