Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ти май много разсъждаваш за себе си — каза тя предпазливо.

— Вярно е.

— Истинското ти име не е Ралф Котър, нали?

— Името ми е Пол Мърфи.

— Това го измисли днес.

— Вчера.

— Питам те за истинското ти име.

— Не ти ли е все едно?

— Ами близките ти? Имаш ли близки?

— Не.

— Каза, че имаш брат в Ню Йорк.

— Имам. И сестра имам.

— В Ню Йорк ли е?

— Не знам къде е. Нямам връзка с нея.

— Странно е, че си изгубил връзката със сестра си, но не и с брат си. Струва ми се, че обратното щеше да бъде по-естествено.

— Не познаваш брат ми.

— Ще ми се да се срещна с него. Да се запозная с най-честния човек на света.

— Това също не бяха празни приказки.

— Би трябвало да бъде такъв, за да му повериш записа. С какво се занимава?

— Защо искаш да знаеш?

— Просто така. От любопитство.

Тя отмести поглед от мен и се вторачи в мивката.

Поизправих се във ваната. Попитах я отново:

— За какво ти е да знаеш?

Тя се изсмя, но гласът й прозвуча неестествено.

— Е, аз също имам интереси, свързани с този запис. И срещу мен могат да предявят обвинение в предумишлено убийство — да не би да си забравил какво стана в стопанството на затвора? Просто исках да знам кой е той и с какво се занимава, така че ако нещо се случи с теб, да мога да се свържа с него…

— Ако нещо се случи с мен, няма да ти се наложи да се свързваш с никого. Всичко ще върви като часовников механизъм…

— Не можеш ли да ми кажеш поне с какво се занимава?

— Много си ми сладка — й казах вместо отговор. Супата в кухнята ли я искаш или в спалнята, ще се погрижа да поспиш малко, ще ти приготвя ваната, ще подредя новите ти дрехи, в кой университет си учил, как е истинското ти име, кажи нещо за близките си, за брат си, на когото изпрати записа, с какво се занимава в Ню Йорк — толкова мила, сговорчива и предразполагаща, така дяволски мило, сговорчиво и предразполагащо, така хитро и дискретно подготвяше почвата — но всички мадами постъпват по същия начин, щом загазят или им потрябва нещо, ето ти я божествената домошарска интимност, така постъпват или навират в лицето ти крайното средство, онова, на което разчитат винаги, за да те докопат, а тя вършеше точно това, откак бях дошъл в квартирата, и кой знае откога ме чакаше във ваната, така че да я сваря случайно в естествена голота, откога? — Имаш още да се учиш, малката — казах. — Много бързаш.

— Моля?

— Изглежда новият ти приятел се опитва да разбере у кого е записът, нали?

— За какво говориш?

— За Рийс и Уебър. Снощи заедно скроихте този фарс, те двамата и ти, нали?

— Нима мислиш, че…

— Ядец.

— Как можеш да допуснеш, че бих…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

— Виж какво, Ралф…

— Пол.

— Кълна ти се, Пол. В името на баща ми…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

Тя стана от тоалетната чиния и пристъпи до ваната.

— Ти сериозно ли допускаш, че бих…

Издърпах една хавлиена кърпа от закачалката и я пернах с нея по лицето.

— Помолих те да оправиш леглото.

— Ох, господи, защо си толкова мнителен? — простена тя на излизане.

Мандън дойде да вземе мен и Джинкс от ъгъла до квартирата ни малко след осем. Седеше на предната седалка до цветнокожия красавец Хайнес, който шофираше. Колата едва беше спряла до бордюра на тротоара, и Мандън отвори широко вратата, за да се качим. Подхвърли ми:

— Не мога да те позная. С тези нови дрехи…

— Това е само началото — му отвърнах. — Как си, Хайнес? — попитах, но си мислех: Щом си шофьор на бял човек, трябва да научиш занаята. Да излизаш и да отваряш вратата.

Хайнес извърна глава, изгледа ме, сякаш не ме познава, и не ми отговори. И в очите му не се четеше нищо, но отново изпитах чувството, че е готов да ми скочи като хищно животно. Тръпки ме полазваха всеки път, щом го видя. Какво си въобразяваш, нахално копеле такова, да знаеш, че съм си избрал едно място в средата на черния ти корем, само да си се хвърлил срещу мен…

Попитах Мандън:

— Къде ще се срещнем с Уебър?

— В службата му.

— Обясни ли му каква е идеята ни?

— Не съм. Не искаше да го убеждавам по телефона. Не знам дали ще съумееш да го убедиш и когато се видим.

— Ще го убедя.

— Е, може и да склони…

— Може сам да склони, а може и друг да го склони. Както иска.

— Виж какво, недей да тръгваш с рогата напред — предупреди ме Мандън. — Карай по-спокойно. Остави ме аз да движа нещата. Чуваш ли, Джинкс? Това важи и за теб.

— Чувам.

Мандън се извърна целият назад, за да го изгледа.