Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Какво ти става? — попита той.

Джинкс замълча. Намесих се:

— Нали чуваш. Питат те какво ти става.

— Нищо — отвърна Джинкс на Мандън.

— Никога не съм виждал толкова кисели физиономии на едно място — каза Мандън и ме попита: — Какво го е прихванало?

— Нали чуваш. Питат те какво те е прихванало.

Джинкс погледна навън, а аз обясних:

— Завижда за подновения ми гардероб.

— Какво му пречи и той да поднови гардероба си? — рече Мандън. — Не може ли да почака? Точно тази вечер ли трябва да го направи?

— Питат те дали не можеш да почакаш.

— По дяволите. Да си купува колкото ката дрехи иска, но със собствени средства. Парите, с които заложи капана за Уебър и оня тип, бяха мои. Искам си моя дял, щом има пари.

Наведох се напред към Мандън.

— Опитах се да му обясня, че парите, с които съм купил тези дрехи, не са част от общата печалба. Взех ги назаем. Не са от моите.

— Точно така е, Джинкс — потвърди Мандън.

— Джоузеф — поправих го аз.

— Аз му дадох парите назаем, Джоузеф… — Мандън погледна към мен и веднага ми стана ясно, че все още не се е досетил колко струват покупките ми, а това беше повече от четиресетте долара, които ми беше дал. Купих дрехите с двестата долара, взети от Вик Мейсън, двестата долара, които си бях осигурил, за да отида на среща с Маргарет Добсън, но щеше да е чиста загуба на време да се опитвам да им го обясня. От това на Джинкс нямаше да му олекне, а пък и на мен ми беше все едно какво е настроението му. Да върви по дяволите… Нямаше да го мъкна на гърба си още дълго…

— Това ли е пътят за Общинската палата? — попитах.

— Няма да ходим в Общинската палата — отвърна Мандън.

— Нали каза, че отиваме в службата му.

— Така и правим, отиваме към една от службите му.

— А колко служби има той?

— Няколко — отвърна Мандън.

Кабинетът му се намираше на третия етаж на осеметажна сграда. Качихме се, без да използваме асансьора, по съвета на Мандън, но бях сигурен, че всъщност той само се съобразява с предупреждението на Уебър. Сградата беше стара, стълбището — захабено и мръсно. Няколко кантори бяха осветени, Мандън ни поведе по един коридор и накрая ни посочи с палец някаква врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми“, смигна ни, дебелите му вежди се вдигнаха нагоре и всичко това явно трябваше да ни подскаже къде отиваме. Спря пред следващата врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми. Служебен вход. Стая 306“. Почука съвсем нормално, без никакъв код, по най-простия начин, Рийс отвори и ние влязохме.

Рийс се усмихна, но не проговори, само затвори вратата. Беше облечен в бял костюм с петна от пот под мишниците и в устата му нямаше клечка за зъби. Уебър седеше зад обикновено бюро. Носеше раиран летен костюм и пушеше цигара. Около бюрото имаше няколко стола, на тавана бавно се въртеше вентилатор.

— Дано да не съм ви затруднил — каза той.

— Не, никак — отвърна Мандън.

Рийс се отдалечи от вратата и дойде при нас до бюрото. Покани ни:

— Сядайте.

Самият той се разположи на един обикновен канцеларски стол, а аз се настаних на някакъв стол с дръжки.

— Сядай — рекох на Джинкс.

Той седна до мен.

— Мисля, че е по-добре да разговаряме тук — подхвана Уебър.

— Каква е тази страхотна идея, Чероки, за която не можеше да ми кажеш по телефона?

— Аз можех да ти я кажа по телефона — кротко му отговори Мандън. — Ти не искаше да разговаряме по този въпрос.

— Добре де, какво имаше предвид?

— Преди да ти обясня, Чарли, искам да те уверя, че ние не сме се захванали да правим нещо, без да го обмислим. Опасно е, но можем да се справим.

— Ако се кооперираме с инспектора — обадих се аз.

Той ме изгледа, но не разбра играта на думи. Обърна се към Мандън и попита:

— Обир ли е?

— Да — отвърна Мандън.

— На какво?

— На автомобила, който събира парите на Роумър.

— На автомобила на Роумър ли? — Той потърси погледа на Рийс. — Защо се спряхте на него?

Мандън вдигна рамене.

— С него пренасят много пари…

— С него пренасят адски много пари… — уточних аз.

— С него пренасят адски много пари — съгласи се Уебър, — но досега никога не са ги обирали. Нима не знаете защо е така? Не можете да ги вземете, без да играе оръжие, а дори и да играе, пак не съм сигурен в изгледите за успех.

— Вие да не си мислите, че сте първите, които са се сетили за това? — попита Рийс.

— Ние сме първите, които ще го направят — заявих аз.

— Откажете се от тази мисъл — посъветва ни Уебър. — Само се опитайте да ги нападнете, и целият град ще гръмне от пукотевицата.