Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Кучи син… — процеди той в отговор.

Засмях се. Казах му:

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли?

Свиреше оркестърът на Хенри Холстед. Изпълняваха сладникава музика, не по вкуса ми, но ритъмът беше подходящ за танцуване. Беше танцов ресторантски оркестър, но след като изслушах осем такта, разбрах, че е по-добър от повечето подобни състави. Хармонираше добре и следваше подходящ за движението на тялото ритъм. Когато влизахме, свиреше „Танцувам със сълзи в очите“, дансингът беше препълнен, залата — полутъмна. Салонният управител ни заведе на една маса до естрадата. Беше прекалено близо. Попитах:

— Нямате ли друга маса, по-далеч от оркестъра?

— Не, сър — отвърна той. — Много се извинявам. Може би по-късно…

— А в сепаретата там горе? Няма ли маса в галерията?

— Съжалявам, сър.

— И тук е добре — обади се Мандън.

Салонният управител издърпа стола на Холидей, за да седне, ние с Мандън също се настанихме, управителят постави пред всеки от нас по един огромен лист с менюто, а помощник-сервитьорът незабележимо започна да подрежда масата.

— Вечеряли сме — казах на салонния управител.

Помощник-сервитьорът започна да прибира салфетките.

— Оставете салфетките — казах аз.

Той погледна към салонния управител, който му кимна, помощник-сервитьорът ги постави на мястото им и започна да налива вода. Салонният управител повика със знак един сервитьор и се оттегли.

— Аз искам сандвич на етажи — каза Холидей.

— За дамата сандвич на етажи — поръчах на сервитьора.

— … и уиски с кока-кола — добави тя.

— Уиски с кока-кола ли? — попитах. — Няма по-извратено питие от това…

— Аз това искам.

— Тази вечер ще го получиш. Уиски с кока-кола за дамата — поръчах на сервитьора.

— А за вас, сър? — попита ме той.

— Коняк. Искаш ли нещо за ядене? — обърнах се към Мандън.

— Кафе.

Сервитьорът кимна.

— Гледайте конякът да е „Деламен“ — обадих се аз.

— Да, сър, „Деламен“.

Мандън се огледа.

— Музиката е добра — отбеляза той.

— И Чероки е музикант — казах на Холидей.

— Наистина ли? — попита го тя.

— Не съвсем…

Аз продължих:

— Музикант е, музикант е. Барабанист. Само да видиш какъв комплект барабани има в стаята си.

— Това беше хонорар — засмя се Мандън. — Един човек ми ги даде вместо хонорар…

Погледнах Холидей. В сиянието на малката настолна лампа лицето й изглеждаше приятно по особен начин, приятно в смисъла, който свързваме с карираните памучни престилки, кошниците за пазаруване, универсалните магазини, улиците с брястове по тротоарите; лице на душичка, на момиче, което се влюбва веднъж в живота си. Е… Маргарет Добсън се намираше вече далеч в миналото — рана в паметта ми — и само Холидей беше останала, Холидей Вярната, най-малкото, когато не я изпускаш от погледа си…

Попитах я:

— Искаш ли да потанцуваме?

Тя кимна.

— Ще ни извиниш ли, Чероки?

— Отивайте.

Станах, издърпах стола й и я последвах към дансинга. Започнахме да танцуваме в края, близо до първите маси. Тя умееше да танцува. Усещаше движенията ми. Казах й:

— Много добре танцуваш.

— Благодаря за комплимента — отвърна тя доволно. — И ти танцуваш добре.

— Някога и аз… — Изпуснах се, но се усетих и млъкнах.

Тя отдръпна глава от рамото ми и ме погледна.

— Какво си правил някога?

— Някога и аз ходех често на танцови забави.

— Нима? Аз също.

Танцувахме все в края на пълния дансинг. Тя беше повече от добра. Беше отлична танцьорка.

— Много е гот — каза тя.

— Това е само началото.

— Жалко, че Джинкс не дойде.

— Защо да е жалко?

— Ами остана в онази квартира. Знам какво значи…

— Сам си е виновен. Недей да хабиш съчувствието си за него.

— Не го хабя.

— Добре де, не се тревожи за него.

— Не се тревожа.

Но аз се тревожа за него, мина ми през ума. И за теб се тревожа. Реших да й обясня:

— Още е кисел заради парите, които похарчих за дрехи. Мисли, че съм ги скрил от него. Той е киселяк. Не разваляй вечерта с приказки за него…

— Какво стана с Уебър? Всичко наред ли е?

— След като аз съм се заел с него ли? Не ставай глупава.

„Танцувам със сълзи в очите“ свърши с неколкократно повторение на една фраза, последваха ръкопляскания, оркестърът приключи за момента и танцуващите се разотидоха към масите си.

Хванах Холидей и я преведох между хората. Беше весела и щастлива. Смееше се мило и ме галеше по ръката, с която я придържах. Усмихнах й се, погладих рамото й. Но този път не можеше да ме излъже…