Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Благодаря.

Затворих, намерих в указателя номера на „Персийската котка“ и го набрах. Веднага вдигнаха слушалката, чу се женски глас, музика, говор.

— Вик Мейсън там ли е?

— Кой?

— Мистър Вик Мейсън. Не го ли познавате? Накуцва…

— Да, познавам го, но не мога да ви кажа дали е тук, или не…

— Бихте ли попитали управителя?

— Нямаме управител…

— Имате ли портиер?

— Да.

— Бихте ли го попитали?

— Почакайте малко така… — каза жената отегчено. Чух я, че говори с някого, и след минута се обади мъжки глас:

— Ало, да? Портиерът е на телефона…

— Опитвам се да открия Вик Мейсън. Познавате ли го?

— Да, познавам го.

— Там ли е?

— Не съм го виждал днес…

— Обикновено там ли прекарва вечерта?

— Да, доста често…

— Мислите ли, че ще дойде тази вечер?

— Не знам…

— Е, благодаря.

Затворих и се върнах на масата. Холидей и Чероки ги нямаше. Оркестърът се беше върнал на естрадата и изпълняваше „Душа и тяло“, дансингът отново се беше изпълнил. Казах си, че сигурно и те танцуват, и изобщо не се замислих повече, седнах, взех коняка си и ги зачаках да се върнат, за да тръгнем към „Персийската котка“.

Сервитьорът протегна ръка над рамото ми и постави сметката на масата пред мен.

— Дамата и господинът казаха да я дам на вас, сър…

— Те къде са?

— Отидоха си, сър.

— Къде отидоха?

— Не ми казаха, сър…

— Искаш да кажеш, че няма да се върнат?

— С такова впечатление останах. Тръгнаха си доста набързо…

— Да вървят на…

— Казаха, че за вас ще е удоволствие да платите сметката…

— Няма да е удоволствие, но ще я платя.

Извадих десетдоларова банкнота от джоба си и я поставих върху сметката.

— Достатъчно ли е?

— О, да, сър. Благодаря ви много.

Изпих наведнъж останалия коняк, станах и напуснах заведението, минах през фоайето на хотела, излязох на тротоара и отидох при портиера, облечен в ливрея — човека, който си изкарваше хляба, като отваряше врати.

— Излязоха ли току-що мъж на средна възраст и хубаво момиче? Мъжът е нисък, с дебели вежди. Колата им е зелен крайслер с цветнокож шофьор.

— Компанията, с която дойдохте ли?

— Да.

— Тръгнаха си преди няколко минути.

— Разбра ли накъде отиват?

— Не, сър.

— Повикай ми такси.

Той наду свирка, която наистина свиреше, размаха облечената си в бяла ръкавица китка — едно такси бавно приближи и спря пред сенника на входа.

Портиерът ми отвори вратата и след като се качих в таксито, му подадох четвърт долар. Мислех си: Да вървят по дяволите и Холидей, и Чероки…

— Накъде, сър? — попита ме шофьорът на таксито.

— Към „Персийската котка“.

Той се обърна и ме изгледа. Стори ми се, че не ме е разбрал. Попитах го:

— Знаеш ли къде се намира „Персийската котка“?

— Да.

Оказа се, че „Персийската котка“ се намира близо до складовете за продажба на едро (на няколко пресечки от сервиза на Мейсън, както щях да разбера по-късно), притисната между халетата и големите неизмазани сгради, потънали в мрак. Съвсем пуста, улицата също тънеше в мрак и когато шумът от далечното автомобилно движение на няколко пъти успяваше най-сетне да стигне дотук и да се промъкне през отворените прозорци на таксито, той прозвучаваше самотно, вяло и немощно, сякаш бе преминал през огромни пространства.

Шофьорът на таксито отвори широко вратата, излязох, минах отпред, платих му и след малко единствените шумове, които долавях, бяха от веселбата в „Персийската котка“; прекосих тротоара и влязох в малко фоайе, което приличаше на театрална ложа с моравочервени завеси и цветни фотографии на две голи жени в естествена големина — едната права, другата полегнала. Сега ми стана ясно защо шофьорът ме беше изгледал така — „Персийската котка“ беше свърталище на хомосексуалисти. Прекосих фоайето към входа на самото заведение, където беше прехвърлена верига, покрита донякъде с моравочервено кадифе.

Вътре беше тъмно, задушно, носеше се воня, сякаш е пълно с пълзящи насекоми и влечуги. Някъде в сумрака оркестър от три-четири инструмента произвеждаше музика, помещението беше препълнено и шумно. Постоях така за миг, за да реша дали да вляза, но Мейсън ми беше много нужен и накрая си казах, че ако не вляза и не уредя въпроса, ще се притеснявам цялата нощ, затова се пресегнах да откача кадифения шнур; в същото време някакъв мъж, облечен в шалвари и със силно гримирани очи, протегна ръка към веригата и проговори иззад яшмака си:

— Сам ли сте?