Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Питиетата бяха на масата. Мандън вече бе отпил от кафето си. Казах му:

— Радвам се, че не си оставил кафето ти да изстине. Студеното кафе нищо не струва…

— Не знаех колко ще се забавите — отговори ми той и не си направи труда да стане и да дръпне стола на Холидей, дори през ум не му мина. Как можех да очаквам черният му прислужник да има прилични обноски, след като работодателят не можеше да се похвали с такова нещо.

Помогнах на Холидей да седне на мястото си, аз също се настаних и вдигнах чашата си с коняк.

— За успеха…

Мандън само кимна кисело, но Холидей се чукна с мен. Отпих от коняка, огледах се къде е сервитьорът и му направих знак да дойде.

— Не е ли от желаната година? — попита Мандън.

— Дори не е желаният коняк.

— Заповядайте, сър — застана до мен сервитьорът.

— Поръчах коняк „Деламен“.

— Това е „Деламен“, сър…

— Това е „Мартел“. Донесете ми „Деламен“.

— Моля за извинение, сър, но…

— Ако обичате, да не спорим…

— Добре, сър, ще го сменя… — каза той тихо и се отдалечи с чашата.

Мандън ме изгледа подигравателно и с чувство на превъзходство. Вече не се дразнеше, забавляваше се.

— Виж ги ти… — възмутих се аз. — Лъснал съм се, дошъл съм в първокласно заведение. Защо не ми сервират това, за което си плащам?

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво искаш?

— Да, съвсем съм сигурен. Как е твоето фантастично питие? — запитах Холидей.

— Хубаво е. Опитай го…

Опитах го. Приличаше на петмез, направо да ти се повдигне.

— Кошмарно е. Къде си се научила да го пиеш?

— В Тексас. Живях там две години. Пиехме го, като ходехме да гледаме бейзбол. Изливахме бутилки кока-кола до половината, допълвахме ги с уиски и ги носехме със себе си на състезанията. На шестата част вече не знаехме къде се намираме…

— Нищо чудно. Как си се намерила в Тексас?

— Влюбих се в един спортен журналист. Заминах при него, за да се оженим.

— Не знаех, че си била женена.

— Не съм била женена. От работа и от сваляне с всяка жена в града не му остана време да се ожени за мен. Използваше ме, за да попива с мен сълзите си, сякаш бях носна кърпичка. Особен тип беше, но… чудесен. Гений.

— Какво стана с него?

— Замина за Холивуд. Станал е статист или нещо подобно.

— Това досажда ли ти? — попитах Мандън.

— Слушам с голям интерес.

Сервитьорът дойде с нова чаша коняк.

— Извинявам се, сър. Предишната чаша наистина беше „Мартел“. — Сега се държеше по-почтително. Промяната в поведението му беше очебийна. — Това е „Деламен“, сър.

Погледнах към Мандън и се усмихнах, вдъхвайки аромата на коняка. Отпих. Беше „Деламен“.

— Сега добре ли е, сър? — попита сервитьорът.

— Повече от добре. Превъзходно е. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — каза той и се отдалечи.

— Прощавай за тази проява на самолюбие — рекох на Мандън.

— Тъй… Значи освен всичко друго ти си и познавач…

— Моля те, Чероки. Старая се с всички сили да се държа скромно. Не започвай да ме ласкаеш. Ще разцъфна като майска роза.

Той изсумтя и отпи от кафето си, аз също отпих от коняка си и се усмихнах на Холидей, която отпиваше от уискито с кока-кола, и точно в този миг идеята се пръкна в главата ми, появи се от нищото, прелетя над главите на хората по масите, удари ме по челото и изведнъж осъзнах, че въпросът какво да направим с четирите трупа и буика е решен. Казах:

— Моля да ме извините. — Оставих чашата си и станах.

Холидей и Мандън толкова се изненадаха, че не проговориха.

Излязох във фоайето и попитах пиколото къде е телефонът. Той ми посочи, взех пет монети по пет цента от администратора, влязох в кабината и потърсих в указателя номера на сервиза на Мейсън.

— Няма го — отговориха ми от другия край на линията. Попитах:

— Знаете ли къде е?

— Не. Кой се обажда?

— На телефона е Пол Мърфи. Кой е там? Ти ли си, Нелс?

— Да, тук е Нелс.

— Нелс, аз бях взел зефира, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Нямаш ли представа къде може да бъде Мейсън?

— Не…

— Можеш ли да ми дадеш домашния му телефон?

— Да. АР 6–1812.

— АР 6–1812.

— Точно така…

— Благодаря ти, Нелс…

Затворих и набрах АР 6–1812. Никой не се обади. Изчаках да звънне седем-осем пъти, но пак не ми отговориха.

Затворих и отново се обадих в сервиза. Нелс вдигна слушалката.

— Нелс, у Мейсън никой не отговаря. Нямаш ли представа къде може да бъде.

— Не, нямам.

— Вечер не ти ли се обажда понякога?

— Не. Много рядко. Можеш да го потърсиш в едно заведение. „Персийската котка“. Може да е там…