Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Познах гласа. Беше портиерът, с когото бях говорил по телефона преди малко, но тогава гласът му не ми се стори като на сбъркан.

— Сам ли сте?

И сега отново ми прозвуча нормално.

— Сам съм.

Той вдигна веригата, за да вляза.

— Чакайте да си помисля… — рече той и подпря брадичка върху пръстите на дясната си ръка, като че ли разсъждаваше къде да ми намери място, но аз знаех, че ме преценява — приятел или враг, случаен гастрольор или местен талант, чешит или изследовател…

— Мисля, че с вас говорих по телефона преди малко. Търсех Вик Мейсън. Той дойде ли вече?

— А, значи вие бяхте. Приятел ли сте на Вик?

— Познаваме се покрай работата. Той тук ли е?

— Да, тук е — усмихна ми се той и откачи кадифената верига. — Последвайте ме…

Последвах го. Никога не бях виждал накуп толкова много сбъркани от двата пола. Това си беше тяхно свърталище и те изпълваха всяко кътче — надвесени над масите, облегнати на масите, насядали по масите, препречили пътеката между тях, завзели тесния дансинг; от тях се разнасяха различни парфюми и се събираха в една лъстива сладникава топка, която отскачаше ту от стените, ту от тавана, ту от пода. Това си беше тяхно свърталище и тук те можеха да се отпуснат без задръжки. Тук не ги преследваха враждебните лица на света денем, нямаше ги презрителните погледи на света денем, нямаше го безмилостното неразбиране на света денем… Това си беше тяхно свърталище и чрез него вътре в него те си бяха изградили естествената защита, която природата дава на своите слаби създания — откъснатост и непроницаемост. Пробивах си път през тази смееща се, викаща тълпа, в която сега бях единственият човек със задръжки, нещастното съставче продължаваше да се старае да надвие над шума с музиката си, портиерът в шалвари продължаваше да ме води напред и изведнъж направих едно необикновено откритие. Преди малко почувствах някаква погнуса, някаква отврат, но сега те бяха изчезнали, собствената ми сила и мъжественост, с които бях толкова горд на влизане, с които можех да докажа отликата си от тях, сега подчертаваха единствено приликата между нас. Всеки има в душата си по някое сумрачно петънце, у всеки мъж има хомосексуални наклонности, това е неизбежно, не може да се промени, единственото, което се променя, е силата на тези наклонности, но у мен те не бяха възбудени, нито дори лекичко, съществуваха и все пак нищо тук не ги подклаждаше. Не. Приликата произлизаше от общочовешкото, от душата, от… Те също бяха бунтари, но насочваха бунта си навътре, а моят изригваше навън; тяхната сила не беше разрушителна, а моята убиваше…

— Я виж ти — разпознах гласа на Мейсън. — Кой бил тука…

Беше се настанил в едно ъглово сепаре заедно с още пет човека, а мястото беше само за четири. От гърлото на бутилка за вино в плетена кошничка стърчеше запалена свещ, а на голата маса забелязах пълни чаши.

— Мога ли да те видя за малко, Вик?

— Mais oui, mais oui — засмя се той, вдигна глава и се провикна с „Хей, Лорейн!“ към портиера в шалварите, който ме беше превел до неговата маса.

— Седни да пийнеш едно — покани ме той и се попремести на седалката, като се опита да избута другите, за да ми направи място.

— Важно е, Вик — казах.

— Хайде де, седни, за бога! — зафъфли той престорено. — Хей — обърна се той към другите на масата, — това е Пол Мърфи.

— Приятно ми е — казах, те се усмихнаха и ми кимнаха доста въздържано. Тримата младежи, които седяха заедно от едната страна на сепарето, бяха просташки женствени, носеха крещящи вратовръзки с големи двойни възли, яките на ризите им бяха с четири номера по-широки, отколкото трябваше, лицата им бяха излети по сладникавия, приповдигнат естетически калъп, налаган от снизходителните любещи майки, ще речеш, че са взели занаята на Челини. От страната на Мейсън до него седеше жена — около трийсетгодишна, с изсечени, мъжки черти, а в ъгъла — един мъж. Мъжът беше Рей Прат — агентът, едното от ченгетата, които съвсем наскоро причакваха Джинкс в сервиза на Мейсън.

— Какво искаш? — попита Лорейн.

— Искаме чаша за моя приятел — отвърна Мейсън.

— Какви са тия викове… — замърмори портиерът. — Аз да не съм келнер, моята работа не е да сервирам. Като искаш чаша, повикай келнер.

— Тогава бъди така добър да изпратиш някой келнер.

Лорейн изфуча навън.

— Недей, Вик, благодаря ти. Неприятно ми е, че ти се натрапвам по този начин, но става въпрос за нещо важно. Нека да поговорим за минутка, ако обичаш.