Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Уебър побесня — личеше си по целия му вид и по израза на лицето му. Рийс също го забеляза, отстъпи назад и посегна към задния си джоб.

Джинкс се измъкна от стола, на който седеше, и се сниши встрани от бюрото, а Мандън се втрещи от изненада.

Обърнах се към Рийс и се изсмях.

— Стига си разигравал театър, глупак такъв. Шефът ти те видя. Ти си герой…

— Разкарай тоя дивак оттука, Чероки — проговори Уебър. — Вразуми го.

Мандън ме подкани нервно:

— Хайде, Ралф.

— Пол — поправих го аз.

— Добре. Пол. Хайде, по дяволите…

— Чакай малко. Вече можеш да се покажеш, Джоузеф — обърнах се към Джинкс. Той се върна крадешком на стола си. — Седни, Чероки, и ти, инспекторе, се успокой. Защо е необходимо да се крещи, да се вика и да се нанасят обиди всеки път, когато се срещнем? Ясно е, че ме ненавиждаш от все сърце, но не бива да се държиш така…

— Засега така ще я караме — отговори той.

— Е, и аз не мога да те гледам — защитих самолюбието си, — но това не би следвало да представлява кой знае какъв товар за когото и да било от нас, защото нашите приятелски взаимоотношения не са светски, а професионални. Съвсем спокойно можем да се понасяме един друг, при положение че става дума за печалба. Естествено, при твоите разнообразни интереси печалбата не е толкова силен подтик, колкото при мен. Вследствие на това за мен тя е по-важна, отколкото за теб. Ако се опиташ да разбереш това, ще ти стане ясно и поведението ми, за което се извинявам. — Зяпаше ме, без да мигне. Ръката на Рийс вече не стоеше на кръста му. Продължих: — Не искам да подлагам на риск споразумението ти с Роумър. Знам приказката за гъската, която снасяла златни яйца, не по-зле от теб. Тази работа беше предложена, при положение че се осигури безследно и безвъзвратно изчезване…

— В нашия град цари доволство. Всички се разбираме: прокурорът, моите хора, всички. Вестниците не ни тормозят, нямаме подбудители към реформи и искаме положението да не се променя. Не искаме никой да предизвиква подозрения. Не искате нашите хора да започнат да си прерязват гърлата…

— Моля ти се, инспекторе — прекъснах го аз. — Подобна лоялност е много трогателна, но ти всъщност се тревожиш за друго — как да изчезнат безследно хората на Роумър и автомобилът му. Не е ли така?

— Все някой някога ще ги намери. Все нещо ще се намери.

— Ако има и най-малката вероятност за това, няма да предприемаме нищо. Дори най-малката вероятност. Ти сам ще прецениш и никой няма да ти се меси.

— Как ще го направиш? — попита Рийс.

— Още не съм го измислил. Дайте ми време до утре. Полага ми се, нали? — Погледнах към Уебър. — Полага ми се, нали?

— Така да е. И гледай да не пропуснеш да ми се обадиш по-напред.

— Ще ти се обадя.

— Ти имаш грижата за това, Чероки — обърна се той към Мандън.

— Ще се погрижа.

Станах и си запалих цигара. Пожелах им лека нощ.

Рийс се запъти към изхода, за да ни изпрати.

— Снощи добре ли прекарахте с Холидей? — попитах на вратата. Той не отговори. — Трябва да й се обадиш. Иска да ти съобщи нещо. Имена, адреси, такива работи…

Излязохме и тръгнахме по коридора. Мандън като че ли искаше да ме заговори на няколко пъти, но не го направи. Слязохме пеша по стълбите, минахме през фоайето и излязохме на улицата.

Хайнес ни чакаше в колата, видя ни, че приближаваме, но не се и помръдна, за да отвори, макар и отвътре.

— Защо не научиш това момче да излиза и да отваря вратата? — подхвърлих на Мандън.

— Ох, за бога, защо не спреш да ораторстваш? — отвърна ми той. Отвори сам вратата, при което ние с Джинкс се настанихме на задната седалка, а този път и той седна при нас. Хайнес се обърна към него, за да получи нареждания. Мандън ме попита:

— Къде искаш да отидем?

— Да се върнем до квартирата, за да вземем Холидей.

— Холидей ли? За какво ти е?

— За да отпразнуваме. С музика. Да почетем нейната вярност. Нейната голяма вярност…

— Карай обратно там, откъдето ги взехме — нареди Мандън на Хайнес.

Черният му шофьор запали колата и потеглихме.

— Не би следвало да губиш времето си във веселби — провокира ме със сарказъм Мандън. — Имаш да мислиш.

— Студена пот ме облива, като се сетя за това. Лошо ми стана от притеснение. Какво, какво, какво да направя?

— Искаш ли да ти кажа нещо, приятелю! Уебър не е от хората, с които можеш да се разпореждаш…

— Кастрираният колос.

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли? Не се умърлушвай — обърнах се към Джинкс, който гледаше през прозореца. — Нямаше как да знаеш, че оня няма да стреля.