Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Колко може да са според теб?

— Много. Роумър приема залагания за всички конни състезания в страната. Знаеш какви суми залагат хората на конни състезания…

— Кажи колко може да са според теб…

— Може да са петнайсет хиляди, може да са петдесет. Както виждаш, всички събирачи на облози са в ръцете му.

— И ти си в ръцете му, нали? — попитах го аз. — Колко имаш да му даваш?

— Не му дължа и десет цента. Никой няма дългове към Роумър. Затова тези чанти са толкова пълни с пари.

Знаех, че ме лъже. Дължеше му, и то не малко. Телефонното обаждане в кантората му вчера беше във връзка с това. Когато прочете името на този човек върху бележката, той се разтревожи. Беше угрижен и през цялото време, докато приказваше с него по телефона, поради простата причина че онзи го беше притиснал. Спомних си как лицето му се бе прояснило изведнъж — сигурно тогава бе измислил този вариант. Но не казах нищо. Не откъсвах поглед от черния буик и се опитвах да измисля как да се докопаме до него при такова движение. Май нямаше начин, без да привлечем прекалено много внимание върху себе си. Винаги спираха на оживена улица, никога не излизаха от многолюдните квартали.

— Какво ще кажеш, Джинкс? — попитах.

— Все едно да си сложим главата в торбата.

— И аз така мисля. И ти го разбираш, нали? — обърнах се към Мандън. — Виждаш, че е безнадеждно… но все пак защо да не хвърлим един поглед на мястото, където отиват тези пари. Може пък там да ни излезе късметът.

— Не се надявай — рече Мандън. — Там има дори повече хора, отколкото тук… Естествено, ако беше направил онова, което ти предложих по-рано тази сутрин.

— Но аз не го направих…

— За какво става въпрос? — заинтересува се Джинкс.

— За нищо. Идеята беше по-лоша и от тази — отговорих аз.

На три коли пред нас, навлизайки в търговската част към все по-натовареното движение, буикът зави зад един ъгъл.

— Отказваме ли се? — попита Джинкс.

— Хайде, край — обявих аз. — Пропиляхме, кажи-речи, целия ден, изморих се. Искам да полегна.

Джинкс продължи, подмина кръстовището и спря зад една полицейска кола от пътния контрол, която бе препречила пътя и задницата й беше почти на пешеходната пътека. Някакъв автомобил беше паркиран на забранено място и едно ченге пишеше квитанция за глоба.

И аз, и Мандън забелязахме това едновременно, по усмивката му разбрах, че мислим за едно и също. Но аз го изпреварих. Казах му:

— Няма смисъл да разполагаш с нещо, ако не го използваш. Все забравям, че ченгетата са на наша страна.

— Това е решението, пред нас е.

— Това е решението. Обади се на Уебър…

— Карай към нас, Джинкс — каза той.

— Защо да се връщаме у вас? — попитах. — Отсреща има заведение. Джинкс, закарай колата на първия паркинг и ела при нас. Ще бъдем на щанда за безалкохолни напитки.

Отворих вратата и подканих Мандън.

— Хайде, слизай.

Той излезе и двамата прекосихме улицата.

— На Уебър тази работа няма да му се хареса — рече Мандън.

— Много важно какво му се харесва и какво не.

— Да не стане по-лошо…

Настоях:

— Обади му се. Веднага…

Той отиде до телефона, аз до щанда за безалкохолни напитки.

Барманът приготвяше някакво питие, когато седнах пред апарата за газирана вода. Питието ми изглеждаше познато. Попитах го:

— Какво е това?

— Черешов сок…

— Дай ми една чаша.

Боже мой, черешов сок! Първата безалкохолна напитка, която опитах навремето, беше черешов сок. Беше в Ноксвил. Дядо ми ме заведе на панаир. Пет от неговите шопари бяха допуснати до конкурса за цял Източен Тенеси. Черешов сок…

— Няма го — съобщи Мандън.

— Кога ще се върне?

— Не знаят. Поръчах да му предадат да ми се обади в кантората.

— Не можем да направим нищо, преди да се видим с него.

— Все ще се обади по някое време…

Барманът постави на тезгяха чаша черешов сок за мен.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Мандън.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча си Мандън.

Джинкс се присъедини към нас.

— Няма го — съобщих му аз. — Чероки е предал да ни се обади.

— Мислиш ли, че ще се обади? — попита Джинкс, а аз казах на Мандън:

— Ти му отговори.

— Ще се обади — заяви Мандън.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Джинкс.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча Джинкс на бармана.

Допих черешовия си сок. Боже мой, черешов сок!

— Имам да си свърша някои работи — казах. — Ще се върна в квартирата след един час. Ще трябва да обяснявам защо не съм се прибрал снощи. Ще трябва да измисля някаква история за това какво сме правили с теб, Чероки, така че да хване място…