Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Все трябва да остане някой нормален. Това какво е?

— На какво ти прилича? Пистолет.

— Нямам предвид пистолета, а парите. Откъде дойдоха?

Приготвих се да й кажа, че по времето, когато според нея съм се въргалял в леглото с някаква друга мадама, аз съм се трепал за нея, за да спечеля колкото за насъщния и така да я подкарам, че тя да се почувства виновна, задето ме е обвинявала неоснователно, но после реших — да върви по дяволите.

— Взех назаем от Мандън. До утре ще ни стигнат.

— Защо до утре? Какво ще стане утре?

— Не знам точно. Намислил е нещо, нещо голямо. — Отметнах чаршафа и одеялото и се опънах на леглото. — Има няколко възможности. Тази вечер ще се спрем на една от тях.

— С кого?

— С Мандън…

— Къде?

— Не знам. Нали досега това ти говоря.

— Той нищо ли не ти подхвърли?

— Каза да обмислим нещата, и толкова. Повече не знам.

— Да обмислите нещата! Че това нищо не означава.

— Да, но той каза така. Да обмислим нещата.

— Кога ще дойде да те вземе?

Въпросите й не свършваха. Е, в края на краищата цял следобед бе седяла тук да си гризе ноктите и да си въобразява какво ли не, затова сега трябваше да зададе всичките си въпроси. Беше напълно естествено и тъй като исках довечера да се разделя с нея мирно и тихо, а това щеше да е невъзможно, ако един от двама ни избухне отново, роших да се държа малко по-мило, всъщност доста по-мило. Казах й:

— Ела да седнеш при мен.

Тя се приближи и приседна на ръба на леглото.

— Той няма да дойде да ме вземе. Аз ще отида да се срещна с него…

Стрелна ме с поглед и усетих как подозрителността нахлува в очите й, а в същото време видях на слепоочието й подутина колкото яйце, на мястото, където я бях ударил. За малко да се изправя, да огледам отока, да я целуна, да й се извиня, да я накарам да полегне, да донеса мокра кърпа, за да й сложа компрес, но после се усетих, че това би било преиграване, че подозрителността на тази мадама не може да се приспи чрез покаяние.

— Виж какво, Холидей, това е делови въпрос — казах с нормален тон. Точно така трябваше да се държа, открито и вежливо. — Ще изляза да се видя с Мандън по работа. Трябва да се сдобием с някакви пари. Ти имаш нужда от дрехи, аз имам нужда от дрехи, трябва да намерим по-голямо жилище. Ако ми имаш доверие и проявиш малко търпение, няма и да разбереш как ще си заживеем царски. Няма начин да не стане. Работата е опечена. Дилинджър, Нелсън, Ъндърхил, Флойд и Баркър ще изглеждат като прощъпалничета в сравнение с нас. Досега в световната история никога не е имало такъв план…

Погледът й се отмести от мен, тя стана и се запъти бавно към всекидневната. О, господи, си помислих, няма да успея да се отърва от нея, без да се караме. Говоря й напълно приемливи неща, а тя…

— Цял следобед съм разсъждавала — обърна се тя. — Разправяш ми какъв страхотен план сте намислили. Не си ли си задавал въпроса колко лесно стана всичко?

— Лесно ли? Не те разбирам.

— Беше прекалено лесно. Всичко. По дяволите. Всичко беше прекалено лесно.

Разсмях се вътрешно и се почувствах по-добре. Значи за това се беше загрижила, а не че има друга жена, съмняваше се дали планът ни е добър. Станах от леглото и отидох при нея. Сега всичко ставаше по-просто, по-просто бе, защото тя грешеше, аз бях сигурен в това и можех да го докажа — веднъж завинаги. Вчера може би се бях поизсилил малко, но не и днес. Днес вече знаех нещата с факти, бях ги научил от лични наблюдения и опит, вече не се съмнявах и във фактите, които подкрепяха безпогрешността на инстинктите ми.

— Какво според теб е било прекалено лесно?

— Всичко. Начинът, по който се случи. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Тръгваш от грешна предпоставка, това те обърква. Нищо не се е случило просто ей така. Случи се, защото ние го предизвикахме. И се потихме като хамали, за да го предизвикаме. — Тя поклати глава не за да спори, а защото първоначалното съмнение не я беше напуснало. Как можех да й обясня, че това не е непредвидена случайност, не е съвпадение, а проява на целенасочената воля и използването на някои златни възможности на тази целенасочена воля. — Боже мой, знаеш го много добре. Знаеш какъв риск поехме, за да се случи всичко това…

— Цял следобед стоях тук и разсъждавах. Цял следобед…

— Ако ще се занимаваш с това всеки път, щом си обърна гърба, ако ще продължаваш да стоиш така и да се притесняваш, ще стигнеш до лудницата. Опасното беше дотук. Опасното беше, когато ченгетата ни изнудваха и когато им пусках въдицата, за да се върнат и да чуят записа. Сега вече няма страшно. Разбери го. Няма защо да седиш тук като в клетка. Не се страхувай. Излез, иди някъде. Знаеш ли къде бях днес? В полицейското управление. Да, да, в полицейското управление, право в кабинета на инспектор Уебър. Отидохме двамата с Мандън. А какво ще кажеш за Мандън? Той глупак ли е? Тръгна ли с нас, или не? Ето ти отговора. Той си знае интереса. Може ли и през ум да ти мине, че той би се захванал с тази работа, ако беше опасно? За нищо на света. Има какво да загуби, и то немалко. Преди да се присъедини към нас, той провери всички варианти, всички…