Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— На конните състезания.

— Казвали са ми, че не е кой знае колко интересно, когато нямаш пари.

— Ще ти дам за няколко залагания…

— Благодаря ти, но няма нужда. Ще ми се да поразуча къде мога да направя един малък удар.

Изведнъж веждите му се спуснаха надолу, той се вторачи в мен, сериозно замислен, сетне се усмихна, лицето му светна и тревогата му се стопи. Съвсем ясно можеше да се проследи как се успокоява. Представа си нямах каква беше причината за тревогата му, но и аз се почувствах по-добре. Дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.

— До утре няма да правиш никакъв удар. Щом станеш, идваш веднага тук.

— Нямам пари — казах. — За тази вечер ще ми трябва някой и друг долар. Ще си набележа малко магазинче с един продавач. Ще внимавам…

— Ти ли ще внимаваш! — саркастично възкликна той. — Боже мой, при положение че сме организирали нещата толкова добре, почти съвършено, ти си готов да изложиш всичко на риск за няколко пикливи долара! Какво ще правиш тази вечер, че са ти притрябвали пари?

— Не е твоя работа. Ти гледай Холидей да не те хване на телефона втори път. Ще й кажа, че съм с теб…

— Значи такава била работата. Снощи не ти ли стигна?

— Никога няма да ми стигне.

— Добре, няма да отговарям на телефонните обаждания, при условие че ти няма да се захващаш с нищо.

— Така да е. Ти само недей да говориш с Холидей, друго не искам.

Той извади портфейла от джоба си и ми даде всичките банкноти.

— Ето ти четиресет долара. Трябва да ти стигнат до утре. А утре нещата ще стоят по-различно.

Взех четиресетте долага и попитах:

— Как по-различно?

— Чакай и ще видиш. Ела рано сутринта. — Потупа ме по гърба. Беше доволен. Видях, че се усмихва. Свих рамене и излязох, след като прибрах четиресетте долара в джоба си.

Още бях гладен, но вече картината на плюскащите прасета беше избледняла в съзнанието ми, та влязох в една закусвалня и си взех сандвич и чаша мляко. После реших да свърша онова, което цял ден се канех да направя, но не ми се бе открила възможност: да разбера кой е Езра Добсън. Не можех да забравя страхопочитанието и благоговението, което бяха показали двете ченгета с мотоциклетите предната вечер, щом разбраха, че Маргарет Добсън е дъщеря на Езра Добсън.

От указателя на ведомствените телефони в кабинката се спрях на вестника с най-едър шрифт, набрах номератора и поисках да ме свържат с редактора, който отговаря за местните новини.

— Препираме се с един приятел, ама вие сигурно ще можете да разрешите спора ни. Бихте ли ми казали, ако обичате, какъв е Езра Добсън?

— Заемал е много длъжности — отговори човекът, с когото ме свързаха. — Бил е кмет, губернатор, сенатор, но най-добре е да проверите в справочника „Кой, кой е“.

— Аз тия длъжности ги знам — казах с надеждата, че изненадата ми не може да се усети по телефона. — Питам какъв е в момента…

— Ами председател е на „Уатко Стийл“. За това ли питахте?

Не знаех за какво съм питал, но това ми стигаше.

— Благодаря ви.

Окачих слушалката и останах загледан в шайбата. Боже мой! Нищо чудно, че тези ченгета с мотоциклетите… Отворих указателя на „Уатко Стийл“. Половината страница беше запълнена с номерата на разните стоманолеярски цехове и административни сгради. Отворих на името Езра Добсън. Имаше два телефона, но мен ме интересуваше само този, който беше отбелязан с малко д , което означаваше домашен. Адресът беше Уилоу Крийк Драйв 4100.

Излязох, махнах на едно такси и скочих вътре.

— Знаеш ли къде се намира Уилоу Крийк Драйв?

— Естествено… — отвърна шофьорът и ме изгледа в огледалцето. — Там ли искате да отидете?

— Да. Ще ми се да се повозя, да видя някои от тия хубави къщи, за които говорят хората. Споменаха ми за Уилоу Крийк Драйв. Има ли хубави къщи там?

— Там всички къщи са хубави. Особено в северната част. За там ли сте?

— Да. Просто да се повозя.

Шофьорът беше прав, всички къщи бяха хубави в този район. Издигнати на полегати хълмчета покрай широки, чисти улици, зад стени и метални огради, различни по стил, но с богаташки вид, с поддържани зелени морави, ярки цветя и грижливо подкастрени дървета. От днешна гледна точка това беше съответствието на едно средновековно херцогство. Уилоу Крийк Драйв 4100 — перлата на това владение — се въздигаше над всичко. Тази сива сграда в стил ренесанс с много, много стаи беше построена от дялан камък на най-високия хълм в околността и беше оградена от всички страни с триметрова стена също от дялан камък — толкова дебела, че можеше да устои на цяла армия. Близо до единия ъгъл на оградата беше входът, но големите му бронзови врати бяха затворени. Встрани от него от вътрешната страна на стената се виждаше и малка къщичка от дялан камък, предназначена за частния пазач.