Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Чарли… Оливър… — извика Мандън, но не много високо.

Те спряха. Рийс погледна крадешком към инспектора, който не гледаше Мандън, а мен. Очите му бяха присвити сърдито.

— Да се видим за малко, а, Чарли? — попита Мандън.

— Добре.

Усмихнах се и си казах, че точно сега е моментът да взема нещата в свои ръце. Не бях забравил какво се случи в квартирата първия път, когато се срещнах с него, онзи кървав спазъм в стомаха ми, страха, че ще ме убие, никога нямаше да го забравя, нито пък на него щях да му позволя да забрави. Отсега нататък аз щях да давам заповедите.

— В твоя кабинет — казах аз.

Стисна зъби, долната му устна щръкна войнствено, но тръгна, господи, без да каже дума, тръгна нагоре по стълбите. Рийс не се отделяше от него, а Мандън и аз ги следвахме, като Мандън ми правеше знаци с очи да карам по-полека, пък аз се правех, че не го виждам; подминахме канцеларията на отдел „Убийства“ и инспекторът спря пред една обикновена остъклена врата. Отключи я и отстъпи настрани, за да влезем първи ние с Мандън. Казах му:

— Благодаря, инспекторе.

Това беше личният му кабинет. Имаше малко бюро с чекмеджета от двете страни, четири стола и излъскана от употреба скамейка. На пода беше проснат килим, а на стената висяха четири шарени календара от тия, полупорнографските, каквито можеш да видиш по някои гаражи. Инспекторът свали сакото си и го пусна на един стол, нито го сгъна, нито го опъна на закачалка, сложи шапката си върху него и отиде да седне зад бюрото си. Взе някакви документи и им хвърли един поглед, поел ролята на голям началник. Пусна листовете и натисна копчето на секретарската уредба.

— Моля, господин инспекторе. — Познах гласа на старши полицая Сатърфийлд.

— Имаш ли нещо да ми предадеш?

— Съпругата ви се обади. Идва Чероки Мандън. Каза, че ще намине пак. Това е…

„Какво?“ — изненадах се наум. Толкова ли няма един началник на полицията, който да ги свие за неразкритото убийство на стария млекар. Толкова ли няма един вестник, който да разтръби за нова вълна от престъпления? Толкова ли няма една важна клечка, която да се развика, че трябва да се изчисти престъпността от градовете? Това не е възможно.

Инспекторът изключи секретарската уредба, Рийс се придвижи до бюрото му и застана до него. Едва тогава Великият мъж благоволи да ме погледне. Заговорих му:

— До този момент нямах възможност да ти благодаря за плика, който си предал на Чероки тази сутрин. Много съм признателен за…

— Няма защо — рязко каза той.

— Как е ръката ти? — попитах. — Надявам се, че си се погрижил да не се инфектира. По иглите на фонографите се събират толкова много боклуци…

— Нищо й няма на ръката ми. Какво си намислил?

Кимнах на Мандън да му каже.

— Искам разрешително за носене на оръжие на името Пол Мърфи.

— Кой е Пол Мърфи?

— Той — отговори Мандън и посочи с глава към мен. — Мислех, че ще е от полза, ако му променим името.

— Много услужлив си станал — каза Уебър. — Но знаеш, че нямам право да издавам разрешителни за носене на оръжие…

— Само началникът на полицията има право — обади се Рийс.

— Надявахме се, че инспекторът ще поговори с началника на полицията, за да ни услужи. — Мандън не се отказваше лесно.

— На името Пол Мърфи — добавих аз.

— Добре… Ще поговоря с него. — Инспекторът отвори средното чекмедже на бюрото си и извади напечатан формуляр. — Попълни тази молба, изпрати ми я и ще видя какво мога да направя.

— Тъй и тъй съм дошъл, защо да не почакам тук?

Той погледна към Рийс, който започна да разнищва клечката за зъби с резците си. Тоя номер беше великолепен. Поех бланката за молба, приближих стола си и се настаних пред бюрото. Взех перодръжката от поставката и попълних бланката, като използвах името Пол Мърфи, а за адрес написах хотел „Монтисело“, затова пък описанието на отличителните ми белези беше много точно. Стигнах до последната точка с три празни реда отдолу и спрях.

— Какво да посоча срещу въпроса: Причини за подаването на молба за разрешително?

— Посочи какви са причините да подадеш молба, това трябва да се напише — отговори ми Рийс.

— Аз точно това питам. Може да има какви ли не причини. Изберете една, която да напиша. — Никой не проговори. — Какво ще кажете за „Постоянно нося големи суми пари у себе си“?

— Ще свърши работа — каза Мандън.

— Да… — обади се Уебър.

Попълних и това, подписах молбата и му я подадох.

— Трябваше да напиша: „Постоянно нося много големи суми пари у себе си“. Но в крайна сметка това се подразбира, нали?