Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Мандън освободи устата си от сандвича.

— Как си, Бу? Запознай се с моя помощник, Пол Мърфи. Бу Бедфорд, главен надзирател на затвора отсреща…

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Бедфорд — казах, а в същото време си мислех: Здравей и прав ти път…

— В какво му помагаш?

— Ще се захване с правото — обясни веднага Мандън.

— Ще се захвана с правото — потвърдих аз.

— С баща му сме стари приятели — добави Мандън, — изпрати го при мен, за да набере практически опит.

— Е, момче, ти наистина си попаднал на подходящ човек. — Той сложи ръка на рамото ми. — Обади ми се някой път и ще ти разкрия спатиите на стария дявол. — Мислех си: Първо се научи да дъвчеш със затворена уста, прасе такова. — А пък ти, Мандън, недей да се плашиш толкова. Няма да те сложа при ония с петгодишните присъди, макар че там ти е мястото…

— Ще ти цъфна, когато най-малко ме очакваш, Бу — обеща Мандън.

— Направи го и доведи Пол със себе си. Ще му покажа какво представлява затворът отвътре…

Той ме потупа по рамото и излезе. Мандън го изпрати с поглед.

— Заради контактите, ето затова идвам тук — рече той тихичко. — Полезно е за работата. Това беше главният надзирател. Важна клечка е. Виждаш ли оня човек на средната маса? С лененото сако? Този с черните рогови рамки на очилата…

Ставаше въпрос за леко олисял мъж по риза, седнал с още трима цивилни. Всички превъзхождаха с нещичко останалите в помещението, макар че не беше необходимо да си кой знае какво, за да ги превъзхождаш.

— Виждам го — казах.

— Това е съдията Бърдсонг. Много добър мой приятел. Запознахме се тук… — Той ми подаде празната си бирена бутилка и се промъкна към масата им. Наведе се, съдията го забеляза, усмихна се широко и му каза нещо, което не успях да доловя. При целия този шум би трябвало да вися над главите им, за да го чуя. Мандън познаваше и другите двама от компанията и се здрависа с тях, но по ръкостискането с третия разбрах, че сега се виждат за пръв път. Никой не стана и не му предложи да седне, никой не потърси с поглед келнер, за да му донесе стол. Те просто си седяха, приказваха, дъвчеха, пиеха, докато приказваха, дъвчеха и пиеха, а въображението ми виждаше във всички уста противната топка, която бях забелязал преди това в устата на надзирателя на затвора — свини, същинска измет и заради тях не можех да си изям сандвича. Полуизвърнат към стената, се опитах да не гледам към тях и си представих колко хубаво би било да заредя малко тротил по стените и по пода на тая закусвалня и да го възпламеня някой ден по обед, какво благодеяние би било това за обществото…

— Какво става с твоя сандвич? — попита Мандън, който бе застанал до мен.

— Аа! Нищо. — Не го бях видял да се връща. — Абсолютно нищо. Просто не съм гладен.

Той ме изгледа изпитателно.

— Не се притеснявай. Давай, изяж си го.

— По дяволите, казах ти вече. Не съм гладен.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Да.

— Хайде тогава…

Оставих сандвича и двете бутилки върху една маса наблизо точно под носа на няколко изненадани ченгета и го последвах към изхода, но не се сдържах и блъснах силно две от тия копелета, макар и да се извиних, сякаш съм го направил, без да искам. Мандън плати сметката, излязохме на слънчевата улица и тръгнахме към кръстовището. Тълпите от ченгета бяха оредели, част от тях бяха потънали из разни заведения, за да си тъпчат муцуните.

— Господи… — погледнах през рамо към закусвалнята, която току-що бяхме напуснали. — Никога не бях виждал такова нещо. Никога сред хората. Нито в ареста, нито сред черноработниците по пътищата, нито дори в затвора. Не съм виждал такова нещо от детските си години. От детските си години, когато живеех далеч оттук, в планината.

— Е, това са ченгетата. Обичат да вдигат много шум, за да се разтоварят. Няма друго време през деня, когато да могат да се отпуснат.

— Мен шумът не ме дразнеше.

— Ами кое тогава?

— Навремето нашите правеха шунка и затова отглеждахме прасета. Виждал ли си хиляда прасета да ядат едновременно?

Той не отговори, обърнах се и видях, че ме гледа намусено, а дебелите му вежди се бяха свъсили.

— Значи това било, това било то — бавно продума той, престана да ме гледа така недоверчиво и като че ли започна нещо да разбира. Казах му:

— Много съм те изпреварил, Чероки. Не се и опитвай да ми правиш психоанализа. Мога да се справя по-добре от теб в тая област…

На кръстовището спряхме.

— Извинявай, че те подложих на такова изпитание — отговори ми той. — Но трябваше да разбера…