Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Мисля, че ще трябва да забравиш за трите хиляди и двеста долара — подхвърли той.

— И аз мисля така. — Доизмих ръцете си, взех кърпа от закачалката, а Мандън дойде при мен, отвори шкафа и извади отвътре едно нощно гърне с капак, украсено със същите цветни мотиви като част от комплекта, но събори на земята руло тоалетна хартия, което се търкулна и се разви, а пък аз гледах това нощно гърне и тоалетната хартия и, боже мой, изведнъж си спомних, че дядо ми наричаше досадни не шкафовете и тоалетните конзоли. Бях сгрешил. Това, което не можеше да приеме, беше нощното гърне; наричаше го дяволско изтезание и казваше, че предпочита да излезе навън и да заголи задник в пряспа сняг, отколкото да клекне над такова нещо. И никога не го използваше. Сега си спомних всичко това… Сега Мандън слагаше капака, за да прибере гърнето в шкафа. Взе от земята рулото тоалетна хартия, откъсна онази част, която се беше развила, и в парчето избърса легена, ще речеш, че подсушаваше салатиера. Процедурата изискваше внимание и той я извърши с изключителна прецизност. Постави каната в легена, както си беше преди, взе кърпата от мен и я окачи на мястото й. Попита ме:

— Е, как се чувстваш сега?

— Чудесно. Чувствам се чудесно.

— Би трябвало да е така. Не всеки може да се ползва от привилегията да се прероди. Отсега нататък няма за какво да се тревожиш, стига да ме оставиш аз да движа нещата.

— Чероки, всеобземащото презрение, което блика от моята крехка плът, се отнася до целия свят, с изключение на теб. Поздравявам те като човек, който се е показал достоен да сподели моя неистов гений. Отсега нататък с уважение и преданост ще ти позволя да движиш нещата.

— Естествено, на теб ти е ясно — усмихна се той, — че всички тези приказки са куп плява.

— Естествено… — отвърнах му аз.

Общинската палата се намираше в старата част на града, на три пресечки от кантората на Мандън, но го разбрах едва когато тръгнахме да обядваме. Из тези улички се намираха шумни заложни къщи, оказионни магазини, игрални домове, съмнителни посреднически кантори, пивници, открити сергии за сандвичи, нощни приюти, бензиностанции и тесни мръсни паркинги, грозни мръсни здания, пълни с грозни мръсни хора, каквито обикновено се срещат в районите около общинските сгради във всички населени места, особено когато и затворът се намира на същото място. Но тази Общинска палата не беше нито грозна, нито мръсна. Ослепително бяла, симетрична и величествена, разположена в квадрата, образуван от четири улички, тя се издигаше на трийсет етажа над мизерията и низостта на обкръжението си, внушителна и неопетнена, мълния в небето, символ на могъщество, по-могъщо от това на господ бог Йехова, създател на мира сего, в който се разнасяше напевен хленч из отворените порти на една близка смърдяща църквица.

— Неспокоен ли си? — попита Мандън.

— Неспокоен ли? Защо да съм неспокоен?

— Я се огледай…

Огледах се и открих, че навлизаме в оживена пешеходна зона — наоколо вървяха униформени полицаи, помощник-шерифи в сиво-кафяви униформи, служители из разните канцеларии само по ризи, но с различни по големина и форма значки; всички носеха на кръста си пистолети и ги поклащаха демонстративно, представляваха олицетворение на дързост и сред тях само тук-там се мяркаше по някой обикновен гражданин за разнообразие. За това ми беше подхвърлил Мандън преди малко. А защо трябваше да съм неспокоен според тоя дребосък? Засмях се:

— Защо трябва да съм неспокоен? Току-що се родих за втори път. Забрави ли?

— Може би неспокоен не беше най-точната дума. Рефлексите на човека се приспособяват към определени неща — като появата на полицаи например. Там, където отиваме, ще има доста ченгета.

— Когато се преродих, получих и нов комплект рефлекси. Последица от това, че те оставих да движиш нещата.

— Можеш да ме пързаляш, но само по малко.

— Изобщо не те пързалям.

Спряхме на светофара. Той ме изгледа недоверчиво, изсмя се и в същия миг светна зелено.

Като пресичахме, той ме хвана за рамото. Повечето от ченгетата се бяха събрали на улицата точно пред общината, стояха на малки групички, влизаха и излизаха от една закусвалня и едно кафене, които се намираха непосредствено едно до друго. Мандън познаваше много от тях и те също го познаваха, но от осем-девет души, които го заговориха, нито един не го нарече Мандън или Кийт, и само веднъж се чу обръщение Чероки. Останалите му викаха Шайс. Полюбопитствах:

— Какво е това Шайс?