Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ходих на кино, чуваш ли, ходих на кино. — Тя се давеше и се отбраняваше, но аз бях заклещил краката й между моите, адамовата й ябълка все още беше затисната между палците ми и тя почти не можеше да мръдне. — Ходих на кино. Повтори го. Кажи ми, че съм бил на кино. — Поотпуснах малко натиска, за да може да говори.

— Ходил си на кино… — проговори тя.

— Това е вече друго. — Пуснах я и отстъпих назад; тя се изправи, събра полите на пеньоара си, вече без подигравателна усмивка, макар и все още със злост в очите; сега вече излязох…

Джинкс се показа от банята.

— Отсега нататък затваряй голямата си уста. Казал си на Холидей, че имам среща с оная мадама от снощи.

— Нищо подобно.

— Ами откъде тогава знае за кадилака?

— Аз й го казах, но нищо повече. Мандън измисли историята със срещата…

— Мандън ли? — изненадах се аз.

— Негова идея беше, не моя.

— Къде се срещнахте с Мандън?

— Тук. В квартирата.

— Какво правеше той тук?

— Тя го извика…

— Защо?

— Притесняваше се. Тревожеше се да не са те хванали…

— От това ще разбереш колко с глупава. Сега ченгетата няма да посмеят да ме пипнат.

— Да, но и Мандън се притесни. Отидохме да хапнем нещо към дванайсет часа и той каза, че ако не се появиш, преди да сме се върнали, ще тръгне да те търси. Но ти се появи…

— Естествено, че се появих. — Какво очаквахте, дявол да го вземе. — Само да си обърна гърба, и ви обзема паника. Знам какво правя, боже мой!

— Разбира се, че знаеш — каза той и излезе.

Пуснах крана за студената вода на мивката и в огледалото видях Холидей да влиза и да прави знак на Джинкс. Държеше сакото, което предната вечер бях опънал на облегалката на един стол във всекидневната, а тя го беше свалила и показваше нещо на Джинкс, без да си дава сметка, че пантомимата й се вижда в огледалото. Спрях крана и отидох при тях.

— Виж… — обърна тя сакото, за да видя няколко стръка класица и суха трева, полепнали по гърба. — Страшен филм… повтори иронично.

Върнах се в банята и затръшнах вратата… Пуснах докрай двата крана на ваната и двата крана на мивката, дръпнах и сифона на тоалетната, но дори целият този шум в тясното затворено помещение не можеше да заглуши смеха й — тих, но тържествуващ.

Когато казах, че съм дошъл да се срещна с мистър Мандън, по-младата от двете блондинки ме попита как се казвам, а не дали имам уговорка или по каква работа, само как се казвам, и записа името ми в някаква папка, а до него и часа, след като погледна часовника на стената. После каза:

— Той ви очаква, мистър Мърфи. От тази врата направо.

По всичко личеше, че и тук, както в апартамента му, подредбата трябваше да създава впечатление за ексцентричност. По средата на стаята беше разположена голяма кръгла пейка от тези, които се монтират около някой стълб или колона в музей или друго обществено място, само че тази беше без стълб — по средата оставаше дупка. Към стената, която делеше стаята от преддверието, бяха долепени махагонов шкаф и етажерка встрани от него, върху нея стояха порцеланов леген и голяма порцеланова кана, украсени с цветни мотиви, а отстрани висяха хавлиени кърпи. По нашия край наричаха това приспособление тоалетна конзола — то беше задължително и нито една спалня не беше напълно обзаведена без него, а си спомням, че дядо ми го смяташе за нещо много досадно. В съседство беше изправена остъклена библиотека, пълна е всякакви боклуци и тук-там някоя юридическа книга. Отсрещната стена беше покрита с фотографии, някои с рамка, други без, но всички заедно ограждаха голяма цветна репродукция на именитата „Последна битка на Къстър“ от Анехойзер-Буш. Те заемаха цялата горна половина от стената, а долната беше закрита от дълго старовремско наклонено писалище, пред което седеше Мандън, покачен на висок стол без облегалки — стъпалата му едва стигаха да се прехвърлят през пречките.

— Тъй… — започна той, освободи краката си, извъртя се на стола и се наклони назад, така че подпря лакти на бюрото, а след това кръстоса нозе — цялата операция трябваше да изглежда рискована като номер на въже в цирка. — Последния път, когато те видях, спеше като младенец.

— Ако знаех, че ще дойдеш с тях, щях да те изчакам.

— Не ставай заядлив.

— Ти какво искаш да чуеш — пойни птички ли? Хубаво ме насади снощи. Откъде знаеше, че имам среща с друга мадама?

— Имаше ли наистина?

— Да.

Той закима енергично:

— След като изслушах фактите, приех, че това е логично умозаключение…