Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Изведнъж около нас стана светло, тя се стресна и се изправи, напълно съживена, а аз се извъртях, както бях на колене, и видях, че към нас са насочени два фара. На шосето два мотоциклета, обърнати към нас, бръмчаха на празен ход. Тя се надигна, за да скочи на крака, но аз я хванах и издърпах надолу, шепнейки: „Шшт“. Можеха да бъдат само ченгета от пътната полиция. Лежах по очи на тревистия склон и я придържах до себе си, но усещах, че иска да стане и да избяга. Прекарах леко пръсти по лицето й, за да я накарам да замълчи и да не мърда. Светлината на фаровете вече не кръжеше около нас, а се събра около колата. Чух как изключиха двигателите на мотоциклетите. Настъпи кратко затишие и разбрах, че ченгетата са застанали до колата, прекарах бавно дясната си ръка по земята към задния ми джоб, за да извадя пистолета.

Едното ченге каза:

— Тази е колата, същата е. И номерът е същият.

Второто добави:

— Радиаторът пари като огън.

— И гумите. Току-що е паркирана.

— Мислиш, че…

— Знам ли? Нека да огледаме…

— Имат късмет, че не са си счупили главите.

— Ами, ще вярваш на хорските приказки! Сто и шейсет километра в час!

Чух как се отваря вратата на колата и едното ченге подсвирна.

— Хей, Ник… — чу се гласът на второто ченге. — Виж…

Сега Ник също подсвирна.

Куклата изсумтя, скочи, преди да успея да я задържа, спусна се към колата и се разкрещя:

— Къде се намирате! Да не сте пипнали колата ми.

О, господи, помолих се наум. Извадих пистолета от джоба си, изкатерих се приведен по склона и се свих зад дъба.

— Как смеете! — продължи тя да им вика. Надзърнах иззад дървото и я видях да върви осветена от джобните им фенерчета.

— Махайте тия светлини от очите ми!

— Маргарет Добсън ли се казвате? — попита Ник.

— Покажете шофьорската си книжка — каза второто ченге и отклони лъча на фенерчето от лицето й.

— Нищо няма да ви покажа — сряза ги тя. — Качвайте се на моторите и да ви няма…

— Виж какво — каза Ник, — да не се налага да те прибираме…

— Кой е номерът на служебната ти значка? — попита го тя хладно.

— Ако обичате, не по тоя начин… — Той обърна светлината към значката си. — Вижте го сама.

Тя се наведе и каза:

— Хиляда осемстотин двайсет и две.

— Попитах ви нещо — не се отказваше Ник. — Маргарет Добсън ли се казвате?

— Това вашата кола ли е? — попита второто ченге.

— Да, точно така се казвам. Естествено, че колата е моя. Вие чия мислите, че е?

— Вижте какво, мис Добсън — рече Ник, — нямаме желание да ви прибираме. Просто проверяваме. Пет-шест човека зад вас казаха, че сте карали със сто и шейсет километра в час. Можете да се убиете при такава скорост. Никак не искаме дъщерята на Езра Добсън да се убие на нашия участък. Нали така, Деймън?

— Тъй… — потвърди Деймън.

Едва не припаднах. Ченгетата се извиняваха. Тя беше човек, от когото те се страхуваха. Сега вече разбрах защо се опитваше да стане, когато я притисках надолу да се крие.

— И още нещо, мис Добсън — продължи Ник. — Не бива да идвате на такива места нощно време. Време е да се прибирате…

— Ще се прибера, когато поискам — сопнато отговори тя.

— Добре, но все пак трябва да се приберете… — настоя Ник и размаха фенерчето към дървото, за да види с кого е била. Бързо свих глава между раменете си.

— Всичко е наред, абсолютно всичко. Няма ли да си тръгнете най-после?

— Разбира се, мис Добсън, разбира се — каза Деймън. — Поздравете баща си от мен. Казвам се Стиър. Няма друг със същото име в нашата служба. А пък за номера на колегата, забравете го, ако обичате, мис Добсън.

— Колкото по-бързо се изпарите оттук, толкова по-лесно ще го забравя.

— Тръгваме си. Лека нощ — каза Ник.

Тя не отговори.

Джобните фенерчета изгаснаха, мотоциклетите бяха освободени от подпорите си, ченгетата ги яхнаха и се отдалечиха. Тя остана загледана в тях, докато свиха от павирания път и се върнаха на шосето. Явно превключиха на по-висока скорост, защото ревът от мотоциклетите им стана по-силен. Прибрах пистолета в задния си джоб и се показах иззад дървото, щом тя тръгна към мен. Казах й:

— Ако се случи пак да излизам с теб, ще си взема резервен комплект нерви.

— Извинявай.

— За какво? Беше великолепно. Точно така трябва да се държи човек с тия копелета. И все пак, коя си ти?

— Няма защо да се тревожиш за това.

— Любопитно ми е. Кой е баща ти? Да не е шеф на полицията или нещо друго такова?

— Не… — Тя погледна нагоре към склона и тръгна към старото ни място. Какво става, по дяволите, коя е тази мадама, какво означава всичко това? Обърнах се и я видях седнала отново на земята, на същото място.