Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Погледнах спидометъра. Стрелката беше на милиметри от сто и шейсет километра. Грабнах цигарата от устата си и я метнах през прозореца. Изкрещях й:

— Много бързо караш!

— Спидометърът не показва вярно — извика ми тя в отговор. — И той е развален.

— Не ме интересува спидометърът. Прекалено бързо караш. По дяволите, наистина е прекалено бързо.

Тя постави и лявата си ръка на кормилото, поотпусна газта и скоростта на лимузината взе да намалява. Стрелката се върна бавно към сто и петдесет, сто и четиресет, сто и трийсет, сто и двайсет, сто и десет, сто, деветдесет, осемдесет километра, свиренето и воят на нощта намаляха, седемдесет…

— Знаеш ли с колко караше? Със сто и шейсет километра в час…

— Спидометърът не показва вярно. Развален е.

— Какъвто и да е спидометърът, двигателят е прекалено мощен.

Тя вдигна крак от газта и скоростта на автомобила намаля още повече.

— Защо спираш? — попитах.

— За да си запалиш цигара — отвърна тя спокойно.

— О, господи, за това не е необходимо да спираш.

— Сега ти покарай — каза тя.

Погледнах я.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

— Да докажа ли? — невинно ме попита тя. — Не се опитвам да доказвам нищо. Просто искам ти да покараш.

— Добре, ще покарам. — Пресегнах се през нея и дръпнах ръчната спирачка, колата спря, излязох, заобиколих отпред и застанах до нея. — Премести се. — Тя се плъзна на другата седалка, аз отворих вратата и се настаних зад волана.

— Сега по-добре ли ти е? — попита тя.

— Да — отговорих и затворих вратата. Освободих спирачката, включих на скорост и отново излязохме на шосето.

— Може ли една цигара?

Измъкнах пакета от джоба си и й подадох да си вземе. Запали със запалката от таблото, но усещах, че не ме изпуска от погледа си.

— Май ми е по-приятно, когато караш ти — отбеляза тя.

— И на мен ми е по-приятно.

— Винаги съм неспокойна, когато кара някой друг. Но сега не съм неспокойна.

— И аз не съм.

Изведнъж тя сложи ръка на крака ми и ме погледна с изненада с широко отворените си очи.

— Сега разбирам. Ти си помислил… — Тя не довърши изречението и се разсмя. — О, не, невъзможно! Що за идея. Значи си мислиш, че нарочно съм искала да те изплаша?

— Хубава тема за разговор предлагаш, няма що.

— Глупаво е дори да говорим за това.

Извих в някакъв страничен път, тесен, но павиран, който водеше на север. Тя изобщо не реагира на това. След минута-две спрях плавно под един дъб и изгасих фаровете. Завъртях ключа и двигателят заглъхна — изведнъж светът притихна. Погледнах я. С цигара в уста, но избутана настрани, за да не й мирише, тя бе вдигнала двете си ръце нагоре и рошеше косата си, за да бухне.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Знаеш кое.

— Че карам бързо ли?

— Да.

— Трябва ли да имам причина?

— За това, да.

— Не. Не е необходимо, ни най-малко. Често ми се иска да карам…

— Толкова бързо ли?

— Понякога и по-бързо.

— Не ми ги разправяй тия. Какво те изплаши?

— Мен да ме е изплашило? Това пък…

Взех цигарата от устата й, метнах я над главата й вън от колата и доближих лице до нейното.

— Какво те изплаши? — попитах отново.

— Не ме гледай така.

Прегърнах я и я целунах по полуразтворените устни — долових горещия й дъх по небцето си. Тя отново потръпна, измърмори нещо в гърлото ми, извъртя глава, но аз бях прилепил устните си към нейните и плувах в балсамово море от Huele de noche. След малко тя престана да се дърпа и да се боричка и аз отпуснах прегръдката си. Казах й:

— Излез.

Тя само ме изгледа, с това нейно бяло лице. Пресегнах се и отворих вратата от нейната страна, измъкнах се покрай нея и стъпих на земята. Повторих й:

— Излез.

Тя не се помръдна.

— По дяволите, излез!

Тя излезе и аз я хванах за ръка. Тръшнах вратата на автомобила и я поведох към подножието на дъба. Корените на дървото бяха оголени откъм тревистия склон, седнах върху тях и я придърпах до себе си. Все още нямаше никакъв отклик от нейна страна, никакво вълнение, никакъв страх, никакво любопитство — нищо.

— Легни по гръб.

Тя се излегна на склона и скръсти ръце на гърдите си. Разтворих ръцете й и ги сложих покрай тялото й.

— Затвори си очите. Не мърдай. Дори недей да дишаш.

Тя престана да диша, гръдният й кош престана да се издига и потъва. Отдалечавах и приближавах глава, опитвах се в мрака да докарам на фокус белотата на лицето й там, където беше най-бяло, и чернотата на косата й там, където беше най-черна. Открих кое е най-подходящото разстояние и задържах главата си неподвижно, втренчил поглед в нея, отдаден напълно на стария спомен, който ме връщаше… Господи, истина беше! Това е било през цялото време. Но то беше невъзможно. Опитах се да си внуша, че това е невъзможно. Тогава не съм ги разбирал тези неща. Бил съм само на четири години…