Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Осветлението в предната стая угасна, табелата на двора се изгуби в тъмнината. Това бях чакал досега, наведох се и спрях радиото по средата на безупречното соло на Съливан, а ехото от богатата хармония на пианото му се задържа още един кратък миг, увиснало над пода на колата. Точно тогава я видях да излиза от предната врата — затова бях дошъл, трябваше да задоволя любопитството си за онзи парфюм. Но в съзнанието ми все още се въртяха спомените за Пинки Лий и за гостите му, и за фонографа, който навивахме подред, и за момичето от Моргантаун — по дяволите това радио, не го бях пуснал, за да изслушам нещо специално, а само да убия времето, и ето какво чух. Ето какво изрови то от миналото. Махайте се от съзнанието ми, привидения. Ще си спомня за вас по-късно… — опитах се да не мисля повече за тия неща. Тя прекоси покрития вход, слезе по стълбите, тръгна по алеята към тротоара и оттук се запъти към колата — гологлава и без връхна дреха. Излязох и застанах до отворената врата. Бледото сияние на небето проникваше през клоните и листата на хлебното дърво и открояваше добре бялото й лице и черната й коса, а после до мен стигна и парфюмът й, мирисът на Huele de noche, който всъщност беше плод на въображението ми, халюцинация, но точно затова беше още по-реален, така че привиденията от студентството ми се сгърчиха и избледняха пред спомена, който беше по-стар и от тях…

— Мога ли да ви повозя донякъде? — чух собствения си глас.

— Не разбрах, че сте дошли — каза тя. — Защо не влязохте?

— Закъснях. Дойдох преди малко.

— Това ли е истинската причина?

— Смятате, че не е много убедителна ли?

— Ами след като имате принципни разногласия с Учителя…

— Това не би ме възпряло да вляза. Мисля, че не съм толкова тесногръд. Някоя вечер ще вляза. Имам желание да бъда убеждаван. Надявам се, че не ви попречих с идването си…

— Не ми попречихте.

— Щях да ви се обадя по телефона, но не знаех къде.

— Щях да ви кажа, но приятелят ви много държеше да ви отведе…

— Затова този път дойдох сам.

Тя се засмя и наклони глава към колата.

— Искате ли да покарате?

— Карайте си вие. — Отстъпих, тя влезе в колата и зае мястото зад кормилото. Качих се и аз, затворих вратата и тя запали двигателя.

— Къде да ви оставя тази вечер?

— Няма значение. Тази вечер няма да ходя никъде. Тази вечер съм сам. Отървах се от оня галфон — кой като мен!

Тя пак ми се усмихна, превключи на скорост и потегли.

— Той като че ли не ме хареса… — каза тя.

— Онази вечер мислеше за други неща. Причината не е у вас. Как премина медитацията ви?

— Добре. Бих искала и вие да дойдете с мен някой път. Може да се получи хубава дискусия, ако обсъдим вашата теория за четвъртото измерение.

Вдигнах очи към нея.

— Май ще трябва да ви призная нещо още отсега. Споменах го само за да става приказка. Не зная нищо за четвъртото измерение…

— Е-е… — измърмори тя, за да ми покаже, че не бива да съм толкова скромен.

— Честна дума — казах. — Просто го бях прочел някъде.

— Да, но прозвуча така, като че ли сте капацитет…

— На дядо си съм се метнал. Неговата специалност беше да бъде капацитет по въпроси, за които не знае нищо. Наследил съм неговия комплекс за малоценност. Говори на едро, дръж се, сякаш знаеш всичко… Просто се опитвах да изглеждам по-различен от средния мъж, когото срещате. Мислех, че като говоря за нещо така езотерично като четвъртото измерение, някак си ще се отлича от средния мъж.

Тя помълча умислена за момент и после попита:

— И за парфюма ли споменахте само за да става приказка?

— Да — засмях се аз. — Споменах за парфюма само за да става приказка. Не бях доловил никакъв парфюм. — Долавях го и сега.

— Вие сте страхотен актьор. Ще трябва да внимавам с вас…

— Само се опитвах да възбудя интереса ви…

— Успяхте, съвсем определено успяхте. Мислех, че всички начини на заговаряне вече са ми известни, но този беше чисто нов…

— Великолепно.

Минахме покрай дрогерията, където миналия път Джинкс пожела да слезе от колата, и едва сега, след едно тройно кръстовище, навлязохме в по-интензивно движение — повечето от колите се движеха към центъра, към пухкавите като памук облаци, чиито долни краища бяха обагрени от цветните светлини на търговската градска част точно под тях.

— Сигурна ли сте, че нямате какво да правите тази вечер?

— Сигурна съм.

— Кога трябва да се приберете?

— Отдавна мина времето, когато давах сметка за излизанията си. Вече ме смятат за голяма, имам си собствена стая и всичко останало. Къде искате да отидем?