Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Съжалявам, че закъснях — рече той на влизане. — Минах през задния вход.

— Извинен си — отговорих и затворих вратата. — Джинкс, да ти представя инспектор Уебър…

Инспекторът отиде до Джинкс и го загледа, напълно пренебрегнал Холидей. Джинкс несигурно му подаде ръка, но бързо я прибра, след като инспекторът не показа с нищо, че е готов да я поеме — изобщо имаше много гузен вид.

— Той наясно ли е? — попита ме инспекторът.

— Питай го. Той разбира английски. Няма нужда от преводач.

— Знаел си как могат да се приберат някакви пари за заплати, така ли?

— Да, сър. Точно така…

— Каква сума?

— Доста голяма…

— Добре де, колко голяма?

— Доста голяма… — повтори Джинкс и погледна към мен за помощ. Беше по-неспокоен от всякога. Рийс му бе вдъхнал страхопочитание, та можете да си представите какво страхопочитание изпитваше пред инспектора. Щях да го оставя да се помъчи малко. Може би това изживяване щеше да го кали. Той имаше голяма нужда от каляване.

— Хайде, стига толкова — каза инспекторът заплашително. — Къде ще ги носят тия пари? На кое място?

— Ами… — заекна Джинкс.

Инспекторът се обърна към мен:

— Ти за тоя ли ми беше казал?

— Да, сър. За него…

— Каза ми, че той бил набелязал някакви заплати. — Той отново се обърна към Джинкс. — Разбрах, че си набелязал някакви заплати, така ли е?

— Кажи му — отчаяно ме помоли Джинкс. — Кажи му.

— Какво да ми каже? И какво, по дяволите, е това? — грубо попита инспекторът.

Горкият Джинкс. На лицето му беше изписано страдание и ми стана ясно, че ако го оставя още да се мъчи, ще изтърси нещо, дето не трябва, и може да провали всичко.

— Тук е един твой приятел, инспекторе — реших вече да се намеся. — Може би е най-добре да го оставя той да ти обясни какво е това…

— Добро утро, инспекторе… — чу се гласът на Мандън. Инспекторът и Рийс бързо се извърнаха. Мандън стоеше на прага на спалнята и се усмихваше, дебелите му вежди се бяха вдигнали нависоко, челото му се бе набърчило. Изглеждаше добре. Нямаше вид на обзет от прекалено страхопочитание. — Прибери пистолета, лейтенант — каза той тихо.

Погледнах към Рийс и видях, че наистина държи пистолет в ръката си, но много повече се изненадах, че клечката за зъби беше изчезнала.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Чероки? — попита инспекторът. — Какво, по дяволите, е това?

— Досега беше консултация с моите клиенти, но ти я прекъсна…

— Клиенти ли?

— Клиенти — отвърна Мандън. — Но след като ти си тук, нека да поставим нещата на приятелска основа. Кажи на лейтенанта да махне пистолета… — Инспекторът кимна на Рийс, който с нежелание прибра оръжието в джоба си. Думите на Мандън прозвучаха добре. Никак не изглеждаше обзет от страхопочитание. — Понякога, инспекторе, се случва да имам консултация с клиентите си и без да посещавам затвора — продължи той и влезе в стаята. — Колкото и да е изненадващо…

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа инспекторът.

Я недей да ми ръмжиш отсега, крадливо копеле такова — това ми се прииска да му кажа. Още не сме те настъпили. Още не сме те започнали. Само почакай…

— Ще си спестим много търкания и време, ако седнеш и послушаш — каза Мандън.

— Мога да слушам и така — рече инспекторът. — Какво, по дяволите, е това? — повтори той и разкрачи нозе. — Хайде, почвай да говориш!

— По-късно… — ухили се Мандън. — Аз ще говоря по-късно. Първо искам да освежа паметта ти, та когато наистина дойде време за приказки, всички да говорим за едно и също…

Той отиде до масичката, където бяхме сложили фонографа, вдигна капака и завъртя копчето. Моторът зажужа, дискът се завъртя и понесе със себе си плочата, която беше поставена предварително.

— Ела по-наблизо — каза Мандън и вдигна иглата, но изчака лампите на говорителя да загреят. — Няма защо да го пускаме много високо… — Казах си: На тоя човек ще взема да му изпратя букет е бележка за извинение. Той е страхотен спец. Истински професионалист: леденоспокоен, реже като бръснач. — Няма защо да стигаме дотам, че съседите да викат полиция…

Инспекторът и Рийс се спогледаха. По лицето на Рийс се четеше неразбиране, но инспекторът беше мрачен и изпълнен с решителност. Сега вече знаеше какво, по дяволите, е това. Не точно, не в подробности, но знаеше. Стрелна ме отмъстително, но този път ми беше почти приятно, този път не ме беше страх. В стомаха ми нищо червено не се усукваше и дори ми беше трудно да повярвам, че някога съм изпитвал това усещане. Опитах се да си припомня какво бях почувствал тогава, за да го сравня със сега, но не можех; така се напъваш да си припомниш усещането от миналогодишния зъбобол и не само че не можеш да си припомниш болката, но дори зъба си забравил вече.