Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Струва си — казах. — Няма да има никаква опасност. Вижте, мистър Мандън, когато тия типове ме изнудиха, бях готов да забравя какво се е случило — две смотани ченгета, докопали някоя и друга дребна парица, и толкоз. Нямах намерение да оставам тук. Щях да организирам набързо един обир, колкото да се опарича, и да напусна града. Точно това смятах да направя. Но когато разбрах, че единият от тях е инспектор, всичко се промени. Дадох си сметка, че той е достатъчно високопоставен, за да ми бъде от полза, ако го хвана натясно…

— И значи си го хванал? — иронично ме попита той.

— Да…

— Хвана го ей така, без никакви проблеми? Все едно си натиснал копчето и си запалил лампата. Много лесно, много просто. Заекът пипнал вълка. И без съмнение си научил името му, нали?

— Уебър — отговорих и започнах да си повтарям, че сега трябва да съм спокоен, да съм спокоен, да не се ядосвам. — Инспектор Уебър.

— Чарли Уебър от отдел „Убийства“, така ли?

— Знам само, че се казва Уебър. Нисък, набит. Към четиресетте.

Той се изсмя и щеше да каже нещо, но спря, защото видя негъра — Хайнес — да влиза с кафето. Младежът крепеше подноса върху дланта на лявата си ръка, докато наливаше несръчно с дясната и после подаде по една чаша и на двама ни. Остави подноса на земята до детския стол и тръгна да излиза.

— Хайнес… — повика го Мандън. Негърът се спря и погледна назад, извъртял само главата си. — Не си лягай още. Чакай да те повикам… — Младежът не реагира, както и преди. После излезе.

Мандън изсърба две-три глътки кафе и ту гледаше към чашата си, ту към мен. Оставих чашата си върху подноса, без дори да опитам кафето.

— Да, да, само това липсваше, за да се допълни картината — каза той. — Чарли Уебър да дели пари с някакъв бандит, който се скита от място на място…

— Точно това направи. Сериозно ви говоря.

— Сега вече започна да преиграваш. Трябваше повечко да порепетираш.

— Моля?

— Чудя им се. Обикновено подготвят свидетелите си много по-добре…

— Какви свидетели? За какво говорите?

— Говоря за адвокатите, които са те изпратили.

— Какви адвокати? Никой не ме е изпращал.

Той взе чашата си, отпи и пак я остави.

— Е, добре, млади човече, няма да накарам моя негър да те хване за ухото и да те изхвърли оттук, защото не е твоя вината. Но се върни там, откъдето си дошъл, и предай, че съм много разочарован. Очаквах нещо повече. Много повече…

— Не ви разбирам. На кого да предам?

— На адвокатите, които са те изпратили. Ако искат да ме изключат от колегията, защо не изпратят писмено оплакване до адвокатската асоциация? Кажи им да постъпят така, синко…

— Честна дума, не разбирам за какво говорите. Наистина не разбирам.

— Стига, моето момче. Не ме карай да променям решението си и да наредя да те изхвърлят навън. Капаните, които ми поставят, стават все по-мелодраматични, а правдоподобността им намалява обратнопропорционално. Чарли Уебър. Боже мой, Чарли Уебър! За какъв ме мислят… за глупак ли, дявол да го вземе?

— Не съм казал, че името му е Чарли. Казах, че фамилията му е Уебър.

— Има само един Уебър и той не е от тези, които имат вземане-даване с разни крадци и провокатори. Защо не избраха някое ченге, за което бих могъл да повярвам, че наистина те е изнудило? Боже мой, Чарли Уебър — та от него няма по-високопоставен полицай в този град…

— По дяволите, инспектор Уебър беше, и това е.

Той се изсмя високо, ръката му потъна в джоба и докато се усетя какво прави, вече беше надул свирката, която не издаваше звук.

— Промених решението си — съобщи ми той с хладен тон. — Все пак ще накарам да те изхвърлят навън…

В този миг високият красив негър вече влизаше плавно в стаята. Станах, измъкнах пистолета и го насочих малко над подгъва на сиво-черния му анцуг в средата на стомаха му. Това го възпря.

— Прибери пистолета — каза Мандън.

— Кажи му на тоя да излезе оттук, по дяволите, кажи му да излезе оттук. — Негърът, дявол да го вземе, стоеше настръхнал като тигър, но сега очите му бяха приковани в Мандън и само чакаше сигнал, за да скочи. Страх ме беше от него. Много добре знаех, че винаги мога да го поваля на земята с един куршум, пределно ясно ми беше какво става, когато те прониже куршум в стомаха, и все пак ме плашеше. — Повторих още веднъж: — Кажи му да излезе оттук.

— Излез, Хайнес… — реши се Мандън.

Лицето на негъра остана безизразно. Той дори не ме погледна. Не се отпусна, само изправи глава и напусна стаята.

— Прибери пистолета — настоя Мандън.