Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Хайде — подкани ме Джинкс.

Свих рамене, излязох от колата и затворих вратата. На мен никак не ми пречеше, ако тя искаше да отрича, че употребява парфюм, сякаш това щеше да й свали цената.

— Довиждане — обади се тя.

— Довиждане.

— Хайде — отново ме подкани Джинкс.

Кимнах й, последвах Джинкс към таксито, което чакаше до бордюра, и ето — тя изчезна — две червени светлини се стопиха в далечината. Джинкс се пресегна през мен и затвори вратата, поклащайки глава.

— Никога през живота си не бях чувал толкова дивотии. Главата ти е пълна с глупости, това знаеш ли го?

— Млъкни. В момента си припомням нещо.

В момента си припомнях нещо, скоро щях да си го възстановя — нещо, за което смътно знаех, че не искам да си спомням, но не го бях забравил; дъхът на този парфюм ставаше все по-силен и по-силен, и по-силен, а после всеки нерв и всяка жилка по тялото ми започнаха да потръпват под звуците на музика от едновремешна латерна, удари гръм, ослепителна светлина проряза главата ми; усещах студения вятър, който нахлуваше през тунела на много, много години, и когато затихна, на фокус остана само едно бяло-бяло лице с черна-черна коса и това беше баба ми, опъната неподвижно в ковчега си насред гостната в старата ни къща в Пролома — виждаше се само главата й и по една голяма запалена свещ в двата края на ковчега, а стаята беше изпълнена с аромата на големите храсти Huele de noche, избуяли около къщата…

О, боже всевишни! — опитах се да си поема дъх, след като разбрах на какво ми бе замирисало. Не беше парфюмът на онази кукла — тя беше права — така ми се струваше. Лицето й беше бяло като на баба ми и косата й беше черна като нейната, имаше прилика и в израза на лицето, в това беше причината, в тази прилика, в тази кошмарна близка прилика…

Не можех да се освободя от този спомен, не исках той да се връща, цял живот се мъчех да го забравя, но не можех да се освободя от него.

Когато вратата се отвори и видях Кийт Мандън, Чероки Мандън, застанал зад нея (защото това сигурно беше той), си помислих: Не, не може да бъде, тази гротеска е символ на оня детински свят, който току-що напуснах, той принадлежи на оня похотлив свят на детско безсрамие, от който току-що излязох. Точно това си помислих: Не, невъзможно е да има такова нещо. Беше дребно човече, най-много метър и половина на ръст, в никакъв случай повече от метър и половина, със сплескан нос и гъсти вежди, които стърчаха като наченки на пипалца, толкова бяха дебели и гъсти, че трябваше дълго да се вглеждаш, за да се увериш, че има очи. Носеше плътен памучен халат, който стигаше почти до земята, и някакви налъми, каквито се носят в училищните съблекални.

— Какво искате? — попита той с дрезгав, заповеднически тон.

— Бих желал да поговоря с вас, мистър Мандън…

— Кантората ми не се намира тук, това е жилището ми. Елате на работното ми място.

— Моля ви, мистър Мандън. Може да стане много късно…

Той изръмжа от раздразнение и щеше да затвори вратата, но аз пристъпих напред и повторих:

— Моля ви, мистър Мандън, много е спешно и много важно. Важно е и за вас…

— Е, и за какво става въпрос? — попита бавно той.

— Не бих могъл да говоря тук. Няма ли да ме поканите да вляза?

Той повдигна вежди два-три пъти и средата на челото му хлътна под тежестта им.

— Влизайте, влизайте — покани ме той с нежелание. Отстъпи назад, отвори вратата и аз влязох.

Стаята изведнъж се завъртя пред очите ми и първата ми мисъл беше, че съм все още в плен на старата халюцинация, а после предположих, че халюцинацията вероятно се е разминала и това е сън, но накрая си казах: Не, не може да бъде сън, защото е прекалено абсурдно и налудничаво, в сънищата има повече логика, в тях нещата не са така произволни. Започнах да разсъждавам. Току-що бях говорил с тоя човек в коридора (а може би съм си въобразявал), обърнах се назад, за да се уверя, че е тук, да, ето — тук беше, с гръб към вратата, вперил безизразен поглед в мен, погледнах отново към стаята и сега вече нещата започнаха да стават по-определени. Запълваха я тежки, масивни мебели, пръснати безразборно; седем или осем килимчета бяха разхвърляни върху големия килим, по стените висяха живописни платна, графики и фотографии. До една от стените, където всъщност нямаше комин, беше залепена огромна мраморна камина, а на полицата й четири различни по размери и вид часовници цъкаха един срещу друг в различни тоналности. Пред всичко това се намираше дълго канапе, тапицирано с червен плюш, толкова голямо и толкова грозно, сякаш предназначено единствено за някой скъп извънградски клуб, а пред канапето стоеше сгъваема масичка за карти, но със скъсени крака, за да се използва с холова гарнитура, макар че в случая бе поела тежестта на пълен комплект ударни инструменти: барабани — голям и малък, тимпани, чинели, триъгълник, при това върху пожълтялата кожа на големия барабан бяха изписани нечии инициали, но не на домакина. Единствената светлина в стаята идваше от висок лампион с жълт копринен абажур. Беше поставен до нещо като дървен детски стол за хранене, но на него беше закрепена дъска с формата на бъбрек, проста нерендосана дъска, която да му служи за писалище, и сега този плот с няколко юридически книги отгоре, написани на машина документи и полусгъната хавлиена кърпа, беше отместен встрани. В тази стая не можеше да се върви направо, човек трябваше да си избира откъде да мине. Точно това би се случило в една стая, пълна с мебели, ако след дълги години на пълно подчинение всеки предмет получи правото на едно желание. Не, не сънувах, всичко беше прекалено налудничаво, за да бъде въпрос на случайност.