Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Почакайте малко, докторе… — започнах аз.

— Не желая да имам нищо общо с подобни въпроси. За мен този живот е приключен. Приключен, и край. Всички го знаят… всички. Повече няма да лекувам плътта, ще лекувам само духа…

— Я стига си викал, какво се дереш толкова — прекъсна го Джинкс.

— Млък! — срязах го аз. — Виж какво, докторе, няма кого да лекуваш. Само искам да ми дадеш съвет — съвет, за който съм готов да си платя. Много ни трябва адвокат. Не знаем при кого да отидем.

— Как смеете да смущавате медитациите ми с такива детинщини? В телефонния указател на раздела „Адвокати“ е пълно с имена, хиляди имена…

— По дяволите! — викна раздразнено Джинкс.

— Ще млъкнеш ли, ако обичаш! — побързах да поема нещата в свои ръце. — Виж какво, докторе, това не е начин да избереш адвокат.

— Не зная какъв адвокат ви трябва…

— Моля те, докторе, нека поговорим като разумни хора. Не си вчерашен, имал си вземане-даване с кого ли не, как да не познаваш някого…

— Това беше преди години.

— Преди две — обади се Джинкс. — Само преди две…

— Чуй сега, докторе… — подхванах отново аз. — Нищо не ти струва. Така се случи, че ни трябва адвокат, при това незабавно. Разбирам опасенията ти при мисълта, че можеш да се забъркаш отново с тия хора, и не само ги разбирам, но и ти съчувствам. Няма да те забъркваме с нищо. Повече няма да идваме тук. — Запитах се: „Как мога да видя куклата, без да дойда тук?“ — Все трябва да си чул за някого. Не искаш да се занимаваш повече с нас, нали?

— Не.

— Тогава измисли някого.

Той се вторачи в мен, прехапал устни, после се вторачи в Джинкс. Лицето на Джинкс беше мрачно. Беше раздразнен, готов да зареже приказките и да пристъпи към нещо друго. Съвсем явно беше.

— Опитайте с Кийт Мандън — рече най-сетне докторът. — Чероки Мандън.

— Къде да го намеря?

— Има кантора в центъра на града.

— Къде в центъра?

— Не знам къде. В някоя от административните сгради.

— Дай указателя.

Той ме изгледа накриво, но прекоси преддверието и взе указателя от една масичка.

— Мандън… — произнесох и поех справочника. — Мандън, така ли е?

— Да.

Намерих буквата М — Манди, Мандлър, Мандън.

Мандън, Кийт — адвокат. Брод 424. 9491

Мандън, Кийт — дом. Айрис 608. ВА 1–9055

— Погледни — посочих му с пръст, — за този ли става въпрос?

— Да.

— Благодаря. — Върнах му указателя.

— Можете да ми изкажете благодарността си по един-единствен начин: никога повече да не стъпвате тук.

Няма, но само до утре вечер, това си помислих. Няма, ако куклата се появи отново. Обърнах се и излязох. Джинкс тръгна след мен. Когато минавахме под свода на външната врата, угасна осветлението във всекидневната, където бяха наредени столовете, още преди да стигнем улицата, угаснаха лампите и в срещуположната стая, а когато наближихме тротоара, изгасна и светлината над табелата в двора. Свихме към центъра.

— Голям си кибритлия — казах на Джинкс. — Трябва да се научиш да общуваш с хората.

— Той е побъркан. Сега можеш да разбереш защо са го оставили на мира.

— Може да не е толкова побъркан, колкото си мислиш.

— Нямам му доверие. Нито пък ще имам доверие на този Мандън.

— Нямаме време да се назлъндисваме. Ще трябва да се задоволим с това, което имаме…

— Какво ще правим сега?

— Ще се опитаме да намерим Мандън, това ще правим.

Изведнъж той ме смушка предупредително, обърнах глава да видя какво има и посегнах към пистолета си в десния заден джоб. Един спортен автомобил, голям, мощен, с изгасени фарове, беше изникнал незабележимо отзад, движеше се бавно близо до бордюра, на метър и половина от нас, и поддържаше нашата скорост. Гюрукът беше свален. Шофираше куклата с бялото лице и черните коси. Усмихнах се вътрешно и оставих пистолета на мира. В крайна сметка не бях сбъркал по отношение на тази бамбина…

— Да ви откарам ли донякъде?

— Чудесно — отговорих и казах на Джинкс: — Хайде.

Тя спря колата, наведе се да отвори вратата и аз влязох. Джинкс се вмъкна до мен, седна и тръшна вратата. Попитах го:

— Удобно ли ти е? Имаш ли достатъчно място?

— Добре съм — отвърна той.

Куклата веднага се усети какво да каже:

— И без туй задната седалка е пълна с боклуци. — Натисна газта и включи фаровете, при което ми се усмихна гузно, защото си даде сметка, че току-що се е издала.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

— Нищо не ми струва. Къде да ви оставя?

— При дрогерията, ако нямате нищо против, ще вземем такси… — отговорих, като не свалях поглед от нея, но не се бях вторачил право в лицето й, а към извивката на брадичката й. Тя гледаше напред през стъклото, но знаеше, че я наблюдавам. Все още беше без шапка и без връхна дреха.