Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— … но не бива да се разгръща множественото, като се пренебрегва единното, а трябва да се понесе нагоре към божествения източник на битието, чийто поток извира от него. Вие питате: Как да познаем необозримото? Отговарям: Не чрез разума. Задачата на разума е да различава и да определя. Следователно определеното не може да бъде негов обект. Можеш да доловиш безкрайното само чрез по-висша от разсъдъка способност, чрез навлизането в такова състояние, при което преставаш да бъдеш своето определено аз и ти се разкрива божествената същност. Това е екстаз. Това е освобождаването на ума от ограниченията на съзнанието. Схождат си само подобни неща, затова, щом изгубиш собствената си определеност, ставаш едно с безкрайното. Душата ти стига до своето най-просто аз, до божествената си същност и тогава разбираш това единение… тази тъждественост.

Но това блаженство не е трайно. Много рядко можем да се радваме на извисяването над телесните и мирски ограничения. Самият аз съм го изживявал само три пъти досега, а Порфирий 11 11 Плотин (205–270 г. от н.е.) е главният изразител на неоплатонизма. Запазени са съчиненията му под заглавие „Енеади“, събрани от Порфирий (232–302 г. от н.е.), негов последовател. — Б.пр. нито веднъж.

Всичко, що избистря и възвисява ума, ще ти помогне да го постигнеш, ще улесни приближаването и възвръщането на щастливите мигновения. Следователно има различни пътеки, по които може да се тръгне към целта. Любовта към прекрасното, която въодушевява поста, отдаването на единното и възходът към науката, които съставляват ламтежа на философа, любовта и молитвите, чрез които в нравствената си чистота ревностните и непорочни души се стремят към съвършенството — това са широките друми към висините над реалното и частното, където заставаме в непосредствена близост с безкрайното и то блясва в дълбините на душата.

Той изчете листа и го остави на масата.

— Така се говори в едно от писмата на Плотин до Флакус — бавно продума той. — Държах да чуете специално това послание, защото то съвпада, както ви е известно, с моята теория за познанието, основана върху идеята за разширяването на възприемчивостта. Нека да се съсредоточим върху тези въпроси за една-две минути.

Той сведе глава, а след него и всички останали. Джинкс ме стрелна с крайчеца на окото си, леко извърнат на една страна. Намръщих се, смигнах му и склоних поглед, за да му покажа, че и ние трябва да се държим като другите. Той се подчини. Сега вече аз повдигнах очи, за да се огледам наоколо и да се опитам да открия момичето с бялото лице и черната коса. Доктор Грийн изправи глава в очакване последователите му да направят същото и те го сториха с изненадващо единодействие, като едва сега за пръв път се чу шум от движение, движение в границите на почтителността. Лекцията беше свършила.

— А сега, приятели мои — рече възрастният човек, — на излизане ще получите от мис Добсън някои нови материали. Разучете ги и медитирайте върху тях. И още нещо, бих искал да не настоявате повече и да не оставяте средства на мис Добсън. Както неведнъж съм ви казвал, ние не събираме волни пожертвования. Ако някога дойде време да имаме нужда от пари, няма да се поколебая и ще ви поискам. Единственото, което желая от вас, е да сте искрени и всеотдайни. Приятели мои, сега съм уморен. Трябва да ме извините. Лека нощ, благодаря ви, че дойдохте…

Той се отдалечи от масата и излезе през страничната врата към задната част на къщата. Хората станаха и започнаха да се придвижват към изхода, някои поединично, други по двама, по трима, хора на средна възраст, но видях и две момиченца, които надали бяха повече от дванайсет-тринайсетгодишни. Все още шумът беше незначителен и никой не говореше. В стаята се чувстваше атмосфера на смиреност и уважение, дори на страхопочитание. Станах, дръпнах Джинкс да ме последва, присъединихме се към множеството и тръгнахме към преддверието. Летящата врата беше разтворена и застопорена, а куклата с бялото лице и черните коси стоеше до нея с куп брошури, които раздаваше една по една. Все още шумът беше незначителен, чуваше се само тътрене на крака и приглушени пожелания за лека нощ. Ние с Джинкс се забавихме, така че да попаднем в края на човешкия поток и да останем последни, но все пак се придвижвахме към вратата, за да не правим впечатление. Досега никой не ни бе обърнал внимание. Най-сетне стигнахме до вратата — последни.

— Лека нощ — ми пожела куклата и ми подаде една брошура. — Лека нощ — повтори тя и подаде на Джинкс още една брошура.