Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Местният ти брат знае ли с какво се занимаваш?

— За това се погрижих много отдавна. Ралф Котър не е истинското ми име.

— Как е истинското ти име?

Изсмях се.

— Направо ще умреш, като научиш.

От двете страни на пътя имаше стълбове за уличното осветление, но лампите не бяха запалени и в лъчистото сияние на месечината преди пълнолуние всички спретнати къщурки между двете пресечки, нашарени от ослепителното жълто на квадратите и правоъгълниците на прозорците, бяха подредени като в кукленско градче, а по дължината на улицата бяха паркирани коли като уголемени детски автомобилиста. Къщата, която търсехме, беше по средата между двете пресечки — едноетажна, като вила. Не беше трудно да я намерим; просто нямаше начин да я пропуснем. Двете предни стаи, между които оставаше входната врата, бяха осветени, но на прозорците имаше транспаранти, а на поддържаната морава близо до тротоара се издигаше дървена табела с извита над нея лампа.

— Нали ти казах, че е побъркан? — обади се Джинкс.

— Сигурен ли си, че къщата е точно тази?

— Абсолютно. Тази е. Името му е изписано. Доктор Грийн. Но предния път нямаше никаква табела. Това е ново.

По извитата, покрита с тухли алея стигнахме до стълбището, а оттам до сводестия вход. Едва тогава през дискретно насложените ребра на дългите щори видяхме пълна с хора стая. Имаше и мъже, и жени, но нищо повече не можеше да се различи, седяха скупчени с гръб към нас и едва сега долових монотонен глас, който бълваше поток от непонятни думи.

Джинкс погледна към мен.

— Тук е пълно с хора — прошепна той.

— В това няма нищо лошо.

— Не ми харесва…

— Нямаме избор — рекох. — Трябва да се видим с този човек. Хайде…

— Защо да не изчакаме, докато се разотидат?

— Защо да не изчакаме, докато се разотидат ли? Допускаш ли, че тези хора ще ни обърнат някакво внимание? Само трябва да отворим вратата и да влезем — посочих му друга табелка, много по-малка, закрепена зад едно от страничните стъкла на входната врата: МОЛЯ НЕ ЗВЪНЕТЕ ПО ВРЕМЕ НА ЛЕКЦИИТЕ. ВЛИЗАЙТЕ НАПРАВО. ВСИЧКИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ.

— Хайде — повторих.

Пристъпих до вратата, отворих я и влязохме. Попаднахме в преддверие като кутия, без всякаква украса или мебели — имаше само втора, летяща врата към вътрешността, пред която беше поставена нова табелка, изписана със същия технически шрифт: МОЛЯ, ВЛИЗАЙТЕ ТИХО. Монотонното бъбрене, което се чуваше още отвън, започна да се възприема като човешка реч, когато от време на време някои по-слаботелесни думички, достатъчно тънки, за да преминат през процепа на вратата, се промъкваха до нас: „Истината… не е… нас… а със…“. Бутнах вратата, за да се отвори, и се изненадах колко леко и безшумно се разделиха крилата й, влязох, задържах я, докато мине Джинкс, и после я затворих толкова внимателно, че си прищипах пръста, но не много силно, не ме заболя кой знае колко. Към двайсет и пет, трийсет души седяха във всекидневна, мебелирана само със столове, а пред масата в свързаната с нея трапезария стоеше прав слаб възрастен мъж, който можеше да бъде единствено доктор Грийн. Имаше изпито лице с дълбоки бръчки като на Линкълн, носеше тясна черна копринена вратовръзка и ленено сако и четеше доста бързичко от някакъв лист в ръката си.

— … съзнанието следователно е единствената основа за убеденост. Разумът се потвърждава сам по себе си. Разсъдъкът открива в себе си онова, което стои над него и е негов източник, но в същото време разкрива и онова, което стои под него и същевременно се явява негова част. Различните нива на съществуването са своего рода излъчване, еманация от…

Усетих, че някой ме докосва по лакътя, и се обърнах — пред мен стоеше най-привлекателната кукла, която някога съм виждал, куклата от безброй сънища — свила устни, вдигнала строго пръст пред тях, за да ни предупреди да не вдигаме никакъв шум, ни подкани да я последваме. Думите, които произнасяше възрастният мъж, сега се превърнаха просто в някакъв шум, в жужене и до мен вече не стигаше нищо понятно. Куклата ни преведе през стаята, където седяха другите, и ни посочи няколко празни места на последния ред до прозорците. Прилепи се към стената, за да ни позволи да минем, както се прави в тесен коридор, и изведнъж аз и тя се намерихме лице срещу лице, тяло срещу тяло, докоснахме се съвсем леко и долових лек полъх от парфюма й, просто полъх от полъх на полъх, който ми беше познат отнякъде, а после забелязах, че не носи никакъв грим и точно поради това лицето й изглежда невероятно бяло. Забелязах, че косата й е черна, синьо-черна. Господи, никога не сте виждали толкова черна коса; всъщност тогава вече разбрах, че не от липсата на грим лицето й изглежда така бяло, а от натрапчивото изобилие на тази черна коса. Останахме така тяло до тяло, загледани един в друг за миг, за частица от мига, но достатъчно дълго, за да се преизпълни моят свят с едно бяло лице и черна коса, о, да, достатъчно дълго. После тя се отмести, аз седнах при Джинкс и когато се огледах отново, куклата беше изчезнала. Беше излязла някъде отляво, през летящата врата, но не я видях, защото стената я закриваше. Явно беше разпоредителка, но се чудех коя ли е, мъчех се да си припомня откъде ми е познат нейният парфюм, за какво ми напомня, питах се коя ли е, какво общо има с тази сбирка и през цялото време се оглеждах да видя дали няма да се върне.