Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Поизвърнах се, така че да ми е на прицел, да ми е удобно да стрелям и към него, и към дъното на стаята, откъдето беше изчезнал негърът. Почувствах се по-добре, след като той се махна.

— Я слушай, кучи сине — продължих да се занимавам с Мандън. — Я слушай и не се опитвай да ме иронизираш. Това, което ти казах, е истина. Избягах от стопанството на затвора едва оня ден, дойдох в този град само защото колата, с която се измъкнахме, е взета оттук и трябваше да я върнем. Използвах същата кола за обира на магазина, понеже имахме нужда от пари, за да се разкараме. Но преди да успеем да се махнем, собственикът на колата домъкна ченгетата в квартирата ми, лично ги доведе. Изнудиха ни. Тогава не знаех, че единият от тях е инспектор. Когато разбрах, реших да го хвана натясно. И го хванах. Но от това няма да има полза, ако не ми помогнеш. — Държах пистолета насочен право в стомаха му, точно над чашката с кафето. — Свирни на негъра. Кажи му да ти донесе дрехите. Ще дойдеш да чуеш записа, който направих.

— Може ли да си допия кафето?

— Давай.

Той допи кафето си и остави чашката в чинийката.

— След като не си оттук, откъде си чувал за мен?

— Доктор Грийн ми каза.

— Кой доктор Грийн?

— Много добре знаеш кой доктор Грийн имам предвид. Приятелят на Нелсън Хлапака.

— Как се казва собственикът на колата, с която сте избягали?

— Вик Мейсън. Куц е. Хомо.

— Няма ли забъркана някаква жена?

— Казва се Холидей Токоуанда.

— Прибери пистолета.

Сложих пистолета в задния си джоб.

Той извади свирката от джоба си, наду я и негърът изскочи иззад завесата.

— Хайнес — нареди му Мандън, — приготви ми дрехите…

Джинкс нагласи апарата в дрешника и му пусна записа. Той се облегна на вратата и го изслуша, без да помръдне — и едно мускулче не трепна по лицето му. Когато записът свърши, отстъпи към спалнята, свали крещящото си зелено сако, върна се и отново застана до вратата на дрешника. Разхлаби възела на кафявата си вратовръзка и нави ръкавите на зелената си риза.

— Искам да го чуя още веднъж — каза той.

Джинкс пусна записа още един път, Мандън се облегна на вратата и се заслуша, но този път интересът му имаше повече клинически признаци — той вдигаше и отпускаше дебелите си вежди, кимаше, свиваше устни, прехапваше езика си и от време на време поглеждаше към Холидей, която лежеше по гръб на леглото, боса, така старателно загърната в халата си, че всички възвишения и падини на тялото й се очертаваха ясно, каквато беше целта й. Но и да гледаше към нея, Мандън всъщност не я виждаше. За него на света не съществуваше нищо друго, освен тихото престъргване на иглата и гласовете от записа, които се надигаха от мрака на дрешника. Най-сетне замлъкнаха, Мандън се отдалечи от вратата на дрешника и се върна в стаята. Тръгнах след него, а Джинкс тръгна след мен.

— Същият Уебър ли е, за когото говореше? — попитах Мандън.

— Да. Същият. Чарли Уебър.

— Сега убеди ли се?

— Убедих се, но още съм като зашеметен. Ти си външен човек тук. Не можеш да осъзнаеш колко невероятно е това.

— Но се случи…

— И все пак е невероятно. Чарли Уебър. Не мога да ти го обясня.

— Необходимо ли е да си правиш труда и да се опитваш да ми го обясняваш? Има значение само това, че съм го хванал натясно. Просто той е поредното продажно ченге, което е попаднало в капана… Няма да споря с теб. Записът е доказателство. Оставям той да те убеди…

— Такива неща стават само в книгите и във филмите — каза той. — Не се случват в живота…

— Случват се единствено в живота — отговорих.

Холидей спусна краката си на пода и седна.

— Нали не си го извикал, за да спориш с него — войнствено подхвана тя. Знаех защо е войнствена — никой не бе отдал дължимото на прелестите й. Беше изложила на показ издатините и вдлъбнатините на тялото си и никой не й бе обърнал никакво внимание, а най-малко Мандън. Ето защо беше в такова настроение.

— Добре де, добре — обърнах се към Мандън. — Опитай се да забравиш колко си изненадан от един хапльо, аматьор, дребен закононарушител, провокатор, външен човек, който случайно е открил петата на местния Ахил, и да поговорим по работа. Забрави кой е той, забрави кой съм аз и ми отговори на един въпрос. В ръцете ни ли е?

— Да.

— По дяволите, в такъв случай единственото, което искам от теб, е да кажеш „да“ или „не“. Искаш или не искаш да се включиш?

Дебелите му вежди се смъкнаха надолу и той сведе нос.

— Опитвам се само да те убедя, че не можеш да се хвърлиш с гръм и трясък в тази история. Той е голям човек. И най-дребната грешка ще ни излезе през носа…