Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— А сега внимавайте — казваше Мандън в този момент. Той пусна вилката върху плочата, разнесе се пращенето на два празни оборота и после гласовете се чуха, но бяха малко променени и той направи знак на Джинкс да се погрижи за настройката. Джинкс отиде бързо до фонографа, оправи копчетата и гласовете започнаха да излизат от говорителя ясно и естествено, само малко по-тихо от обикновено. Инспекторът погледна към Мандън, който се усмихваше кротко, после към Рийс, който беше ококорил очи от изненада, и накрая към мен. Забелязах как лицето му стана сурово и клепачите му трепкаха от насъбралата се под тях злоба. Искаше ми се да му кажа: Изслушай внимателно записа. Чуй каква реклама ми направи за Аризона. Чуй как ти броих парите, корумпиран негоднико. Чуй скриптенето, инспекторе. Знаеш от какво е, нали? Разбира се, че знаеш. Твоите кокали пращят. Тебе сме притиснали, тебе сме хванали натясно…

Изведнъж ръката му се стрелна под сакото и той измъкна служебния си револвер.

— Горе ръцете! — изръмжа той. Вдигнахме ръце. Рийс отново извади пистолета си и тръгна заднешком да ни заобиколи, та да сме му на прицел. Инспекторът се хвърли към фонографа и сграбчи вилката с лявата си ръка, за да я изтръгне, но пръстите му се плъзнаха до иглата и единствено ръката му пострада. Без да иска, той изсумтя от болка и погледна към дланта си — иглата го бе порязала като бръснач и шепата му беше пълна с кръв. С разкървавената си ръка той грабна плочата от оста и я тресна във фонографа, за да я счупи, но после проумя, че е нечуплива, стисна я до себе си и я закрепи под колана си.

— Мръсни негодници! Рийс, претърси ги!

Рийс започна да ме претърсва. Казах му:

— Нямаме пистолети.

— Чисти са — потвърди Рийс.

— Къде са пистолетите? — попита инспекторът.

— В спалнята — отговорих. — Вече нямаме нужда от пистолети…

— Аз имам — рече той и нареди на Рийс: — Донеси ги.

Рийс ме попита:

— Къде в спалнята?

— Намери ги сам.

Той замахна към главата ми с цевта на пистолета си, но аз вдигнах ръка и поех удара с лакътя си. Болката ме прониза до петите, но въпреки това не ме беше страх, само бях побеснял от ярост.

— Остави го — обади се инспекторът. — Да не искаш при аутопсията да открият по тях следи от побой.

Рийс влезе в спалнята.

— Отивайте до стената — изкомандва инспекторът.

— Смахнат кучи син… — проплака Холидей към мен.

— Хайде! — каза инспекторът. — Още от началото трябваше да го направя.

Това вече беше прекалено. Погледнах към Мандън.

— На твое място, Чарли, не бих постъпил така — рече той. — Записът, който взе, е само един от няколкото, поверени в ръцете на сигурни хора. Ако не им се обадим до един час, за да се убедят, че всичко е наред, дали сме им указания да пуснат плочите, за да бъдат изслушани от известни кръгове в града, на места, където ти надали ще успееш да проникнеш — в Крайбрежния клуб, Ротарианския клуб, Клуба Киуанис 13 13 Клубове само за мъже на основаната през 1915 г. в САЩ организация за поддържане на обществените връзки. — Б.пр. , на Лъвовете, та дори и в църквите. — Долната челюст на инспектора увисна. — Виж какво, Чарли — продължи Мандън убедително, — безсмислено е да търсиш вината у нас. Карали сте си я чудесно от толкова време и нищо няма да се промени, ако проявиш здрав разум. Ние искаме само малко съдействие.

— Искаме и още нещо дребно — намесих се и аз. — Хиляда и четиристотин долара и хиляда и осемстотин правят три хиляди и двеста — така казах на инспектора. — Взел си три хиляди и двеста долара мои пари. Искам си ги.

— Боже мой, сега ли трябваше да подхванеш този въпрос? — Мандън не искаше да го прекъсвам.

— Става дума за мои пари, дявол да го вземе. Искам си ги…

Той се хвърли към мен и ме разтърси за раменете. Изрева:

— Млъкни най-сетне! Това остава за по-късно, за по-късно.

Рийс влезе, донесе двата ми автоматични пистолета и рече:

— Ето ги.

Инспекторът не го забеляза. Гледаше ръката си. Кръвта капеше по пода.

— Ще трябва да направя нещо за ръката си — обади се той. Вече не крещеше. И насъбраната в очите му злоба вече не беше толкова много. Колос, а? Но какво се получава, когато колосът се кастрира?

— Иди в банята и му донеси една хавлиена кърпа — казах на Рийс. — Както изглежда, най-напред ще се наложи да купя нов килим тук…

Седях в колата й пред къщата, не точно отпред, а малко по-далеч по същата улица, под хлебното дърво, чиито клони излизаха доста над платното, слушах запис на Бериган и я чаках да излезе. Медитацията беше свършила преди около десетина минути и последователите се бяха разотишли, някои пеша, други с коли, но осветлението в къщата и над табелата в двора още не беше изгасено. Куклата с бялото лице и черната коса не се бе показала. Записът на Бериган свърши, започна друг и след изящно осемтактово въведение, което шептеше направо на паметта ми, някакъв идиот говорител се обади, че това било „Намерих си друга любов“ на Мъгси Спаниър, сякаш тези преходи на тромпета и това страхотно вибрато имаха нужда от допълнително представяне. Но защо, глупако, защо, кресливи тъпако, го наричаш хит на Мъгси, колкото и несравним да е той? Не чуваш ли фразите на Теч, които направо се хвърлят върху теб, ами гласа на безподобното банджо на Кондън, извивките на Мецовия тенор саксофон, импулсивни както винаги, и пианото на Съливан, Краля, снизходително отстъпил във фон? И кои други, кои други? Крупа беше единият и още някой, още някой — знаех го някога, но това беше отдавна, през двайсет и осма година. Пинки Лий беше открил тази плоча, Пинки Лий, който обичаше джаз и жокейски обувки от Спалдинг, а неговата стая в студентското общежитие, от задната страна на втория етаж се тресеше и се люлееше в ритъма й, докато един ден, убеден във възбуждащата й магия, я отмъкнах и я дадох на онова момиче, което сервираше в „Мека“, момичето от Моргантаун…