Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Аз не съм оттук. Оставям на вас.

— Добре, но какво искате да правим? Да идем на кино? Да изядем по един сандвич? Да послушаме музика? Искате ли да послушаме музика и да потанцуваме?

— Аз вече послушах малко музика. От вашето радио. Ето оттук… — посочих с пръст метрите на скалата. Хиляда и сто…

— Това е музикалната станция. Пускат плочи.

— Знам. Пуснаха една, която ми е позната. Някой ден ще отида да си направя презапис.

— Как се казва?

— Не вярвам да сте я слушали.

— Може и да я знам. Често пускам радиото…

— „Намерих си нова любов“, „Чикаго Ридъм Кингс“.

— Не съм я слушала — каза тя и спря на светофара. Погледна ме с подозрение, но й беше забавно. — Това пак ли е, за да става приказка?

— Май първото ви впечатление от мен не е никак хубаво.

— Няма такава плоча, нали?

— Няма.

— И освен това не сте слушали радио, нали?

— Не, не съм го докосвал.

— Знаете ли откъде знам?

— Разбрахте що за човек съм аз.

— По друга логика, далеч по-убедителна. — Тя се засмя. — Радиото ми не е в ред. Не свири. — Тя се протегна и го включи. Клаксоните зад нас й напомниха, че е светнало зелено, и тя натисна съединителя — обута беше в същите мокасини на бос крак. Лампичката от скалата на радиото светеше и се чуваше леко бръмчене, но нищо повече. Тя завъртя копчето, стрелката се плъзна по скалата, но радиото не ловеше. — Виждате ли?

— Виждам. — И аз се засмях. Беше страшно смешно. — Трябва да се погрижите да ви го поправят.

— Ще се погрижа. Вие сте изумителен. Вече не знам на какво да вярвам…

— Ами седим заедно в тази кола. На това можете да вярвате.

— Да. На това мога да вярвам.

— И гюрукът е смъкнат. На това можете да вярвате.

— Да.

— И е чудесно да се повози човек тази вечер. На това също можете да вярвате.

— Да. На това също мога да вярвам.

Свих рамене.

— Ами тогава защо да не оставите за утре всички неща, на които не можете да повярвате, да ги съберете заедно и тогава да се тревожите какво ще правите с тях?

— Това е добра идея. Да се повозим тогава. Къде…

— Не съм оттук. Оставям на вас.

— Тук има четири посоки — един вид местно явление. Изток, запад, север, юг. Имате ли предпочитания?

— Предпочитанията ми са към тази, по която няма движение.

Тя сви към дясното платно. Радиото все още бръмчеше и аз го изключих, преди да гръмне внезапно и тя да ме хване, че казвам истината. На следващия ъгъл зави надясно към тясна уличка с жилищни сгради, от двете страни, на която имаше нагъсто засадени дървета, клоните и листата им се преплитаха и създаваха усещането, че минаваш през тунел. Мяркаха се дискретно припламналите прозорци на някои къщи, а в един от дворовете беше пуснато дъждовално устройство и в светлината от предните фарове можех едва ли не да преброя капките вода, изхвърлени от единия оросител, когато стигаха върха на дъгата и започваха да падат надолу. След тях оставаха власинки влага във въздуха, които едва се усещаха, но ме накараха да си дам сметка, че освен Huele de noche на света има поне още една миризма.

— Хубаво — продумах.

— Да — съгласи се тя, но не знаеше какво имам предвид.

На първото кръстовище отново зави надясно, но тази улица беше широко открита нагоре към небето и през три пресечки напред можех да видя как примигва червеното на светофара и колите тръгват. Погледнах към нея, но не казах нищо.

— Опитвам се да изляза на булеварда, където няма толкова движение.

— Аха.

Стигнахме до булеварда — беше доста просторен и приличаше на булевард, май същият, който бяхме пресекли на тройното кръстовище, но имаше голямо движение. Тя спря колата на червения сигнал, а после бързо направи ляв завой. От двете страни се виждаха магазини и бензиностанции, където можеш да заредиш по-евтино, но след още километър-два рекламните светлини свършваха и започваше неовладяната природа, отвъд нямаше нищо друго — само необятно пространство.

— Още малко, и вече няма да има движение — отново проговори тя. — Това е шосето на запад.

Шосето на запад ли?

— Оттук ли минават автобусите на компанията „Грейхаунд“? Автобусите за Аризона?

— Това е единственият път. За Аризона ли ще пътувате?

— И това ми е минавало през ума, но промених намерението си.

— Сега тук ли живеете?

— Да.

— Къде?

— В центъра.

— В центъра ли? На хотел?

— На квартира.

— С какво се занимавате?

— Ами засега с нищо. Подхванал съм няколко работи…

Тя се обърна рязко, за да ме изгледа.