Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— От коя част на Юга сте?

— Какво ви кара да мислите, че съм от Юга?

— Акцентът ви.

— Акцентът ми ли? Аз нямам акцент.

— Досега не го бях забелязала. Но изведнъж ми направи впечатление. Когато казахте „няколко“…

Засмях се.

— Това е една от думите, които винаги ме издават. Ще трябва да внимавам повече.

— Срам ли ви е, че сте южняк?

— Не точно…

— Тогава защо се опитвате да го скриете?

— Знам ли…

— Не бива да го криете. Южняшкият акцент е приятен.

— Заради работата. Повечето хора свързват южняшкия акцент с мързел и безотговорност. Струва ми се, че затова се опитвам да се отърва от него.

— О, аз изобщо не мисля, че има нещо вярно в това.

— Според повечето делови хора е така. Искам да преуспея някой ден. Не ми се ще да допускам случайности по пътя си.

— Гледате на нещата по странен начин.

— Да, сигурно е така. Предполагам, че е някаква фобия…

— Но вие трябва да се опитате да го разберете. Фобиите могат да бъдат разгадани. Не го ли знаете?

— Зная, че някои от тях могат — отговорих, погледнах я право в лицето и отново видях дребната старица в ковчега. — Някои могат.

Тя потръпна и погледна на другата страна, аз също извърнах очи. Шосето вървеше право на запад, сребристочерно под пълната луна, почти без никакво движение. Нощта свиреше над предното стъкло и виеше покрай калниците, колата свистеше напред, чух едно тихо „хлоп“, погледнах надолу и видях, че стъпалото й притиска педала на газта към пода. Целта й явно беше да го чуя, натиснала бе педала докрай, за да привлече вниманието ми към това, което прави. Воят на нощта стана по-висок, чувах как цилиндрите всмукват с всички сили, за да поемат нашествието на бензиновите пари. Знаех какво е намислила, но не знаех защо го прави. Освен ако… Но това не беше възможно. Тя не можеше да чете мисли, а по лицето ми не би могла да разбере. Но явно беше видяла или беше усетила нещо, защото продължаваше да натиска газта. Опитваше се да ме стресне. Добре бе, сестро, си помислих, давай, стряскай ме. Доста ще се озориш, докато ме стреснеш. Отпуснах се назад, сведох поглед от предното стъкло към настилката на пода и си избрах една точка, в която да се концентрирам. Номерът да не се стряскаш се състои в това да не гледаш към нищо, чрез което можеш да прецениш скоростта. Единствено воят на нощта и свистенето на цилиндрите ми служеха за мерило, но след минута-две посвиквах със стенанието на мрака, цилиндрите най-сетне успяха да се справят с притока на бензин и си казах, че стига да успея да не поглеждам към спидометъра, ще мога да се овладея. Профучавахме покрай колите срещу нас и пред нас, разнасяше се рев, когато попадахме в тяхната въздушна струя, лимузината потреперваше под напора на вече завихрения въздух, зад нас пропищяваха разярени клаксони. Препускахме като понесени от мълния, но тя управляваше колата сигурно, стиснала кормилото с две ръце, както забелязах с едно бързо преместване на погледа от избраната преди малко точка в настилката към ръцете й, но без да го отклонявам към спидометъра. На три-четири места по предното стъкло се блъснаха насекоми и оставиха лепкави петна.

— Виж ги какви са тлъсти! — извика ми тя. — Тая година реколтата е добра.

Нищо не отговорих, само свърнах очи към точката на пода и си мислех, че се движим поне със сто и петдесет километра в час, а може би със сто и шейсет. Още нещо се размаза в предното стъкло, но този път не погледнах нагоре и тя остана разочарована. Разбрах, че е така, защото пусна чистачките и злобното им метрономно цъкане изпълни колата — правеше всичко, което можеше да измисли, за да ме накара да обърна внимание на скоростта. Все още не вдигах глава, но се борех със себе си, за да не погледна към спидометъра. Стори ми се, че за по-малко от секунда равновесието ми се нарушава и че се хлъзвам по кожената седалка към вратата. Погледнах инстинктивно нагоре. Шосето продължаваше да е абсолютно право, просто колата леко бе поднесла. Господи, помислих си, тая жена е луда. Погледнах навън. Равните угари от дясната ми страна минаваха като непрекъсната вълниста лента. Сигурно се движехме със сто и шейсет километра в час. При тази скорост всичко може да се случи. Извадих си цигара, тя пусна лявата си ръка от кормилото, най-лекомислено натисна запалката на таблото и продължи да я държи. Вледених се. Казах си: Сигурно не си с всичкия си, за да допускаш такова нещо. Вече не си студентче. Не си и изгладнялото музикантче, което беше тръгнало на безумно пътешествие от Роки Маунт до Голдсбъро с форд, модел Т, и се срамуваше да каже на оня наркоман на волана да кара по-бавно. Ти имаш бъдеще. По къде ще остане това бъдеще, ако се намериш в канавката.