Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Отидох при нея и седнах.

— Коя си ти?

— Не се занимавай с такива неща. Мисли за онова, за което мислеше преди малко. Виж… — Тя прилепи ръце до тялото си, затвори очи и престана да диша, съвсем неподвижна, като статуя, като…

Аз стоях и я гледах.

— Какво има? — попита ме тя тихо.

— Почакай малко, почакай. — Опитвах се да мисля за същото, за което бях мислил преди малко. Но не можех. Главата ми беше пълна с мотоциклети, ченгета от пътната полиция, фенерчета и един голям въпрос. — Почакай още съвсем малко. — С всички сили се стараех да си възстановя онзи най-стар спомен…

В секундата, когато започнах да се пробуждам, още преди да съм отворил очи, усетих, че нещо не е наред. Тялото до мен в леглото беше тежко и противно, а стаята беше изпълнена с горчивата утайка на спарен въздух, който е бил вдишван хиляди пъти до изчерпване. Най-сетне се събудих и видях, че прозорецът е затворен, а също и вратата към всекидневната. Надигнах се, погледнах надолу и видях, че до мен в леглото е Джинкс. Станах, отидох до прозореца, завъртях дръжката, за да влезе през мрежата свежото топло утро, съпроводено от басовия тътен на екскаватора, който все още продължаваше да копае надолу по улицата, както и от крещящия контрапункт на уличните шумове. Върнах се до леглото и отвих Джинкс. Той се размърда, но не се събуди — просто се сви в ембрионално положение. Пернах го по лицето с опакото на ръката, надвесих се над него и го разтърсих; стреснат, той повдигна глава и от ъгълчетата на устата му се стече слюнка.

— Какво има… какво… — промърмори той.

— Колко пъти трябва да ти казвам да не затваряш прозорците. — Той седна в леглото и затърка лявото си око, за да отлепи клепача.

— Беше отворен, когато си легнах. Не съм го затварял. Може да се е блъснал от вятъра.

— Може да се с блъснал от вятъра, ама друг път. Дръжката беше завъртяна. Някой го е затворил нарочно.

— И така да е, не съм аз. Сигурно Холидей го е затворила.

— Сигурно. Такива евтини дребнави номера са точно в нейния стил. Такова й е мисленето. Тя ти каза да спиш тук, нали?

— Да. Точно така. Снощи много се ядоса, че никакъв те няма толкова до късно…

— Но сега вече не само тя е ядосана — казах и отидох във всекидневната.

Холидей лежеше по гръб на кушетката, покрита с одеяло, и пушеше; още като я погледнах, се зачудих какво ли я е прихванало и какво ли е намислила. Вече не беше ядосана — може да е била ядосана предната вечер, но не и сега. Усмихваше се ехидно и си личеше, че е будна от доста време (ако изобщо е заспивала) и ме чака да открия затворения прозорец и Джинкс до мене в леглото, чакаше ме да дойда при нея, както и бях направил. Изглеждаше почти нетърпелива, почти като ловец на патици призори, това си личеше отдалеч така ясно, че не можех да не го усетя, а щом го усетих, спрях, защото не бях сигурен къде стъпвам. Такова поведение не беше характерно за нея, а внезапно ми дойде наум, че и снощното й поведение не беше типично — да не ме събуди. Бях излязъл от квартирата, като им казах на двамата е Джинкс, че ще се върна след няколко минути, само ще се поразходя из околните улички, но бях отишъл до къщата на доктор Грийн, за да се срещна с онази кукла, и се появих едва след пет часа. Когато се прибрах, те не бяха тук, но не се разтревожих: легнах да спя с пълното съзнание, че когато дойде, тя ще ме събуди и ще вдигне голяма врява. Това очаквах, за това се бях приготвил и това щеше да бъде в стила й. Но тя не го беше направила. Защо? Защо беше необходим този театър? Не знаех, но едно ми беше ясно, от него не можех да се отърва — тя се опитваше да ме накара да й вдигна скандал. Добре, безсрамнице, казах й мислено, започваме.

— Добро утро… — поздравих приветливо.

— Добро утро… — отвърна тя, но поради приветливостта в гласа ми и колебанието ми, когато бях застанал пред кушетката, тя положи усилие тонът й да прозвучи неопределено, за да разбере дали жизнерадостта ми не е привидна и дали няма да се нахвърля върху нея.

— Как си? — попита ме тя със същия неопределен тон, готова за размяна на реплики.

— Отлично… — отговорих и се запитах защо е необходимо да се включвам в тази невротична игра, защо си губя времето, защо не пазя енергията си за по-важни неща, защо не я засегна там, където най-много ще я заболи, и после се изсмях вътрешно. Не се заблуждавах. Знаех защо. От перверзност. Dégénéré supérieur 14 14 Лице с висока интелигентност, но морално изродено (фр.). — Б.пр. , ето защо това беше обяснението. — Мисля да сваря кафе. Ти искаш ли?