Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Оттук нататък, ако нямаш нещо против, прави умозаключенията си в моя полза, а не против мен.

Той опъна крака и скочи от стола.

— Само се опитвах да успокоя Холидей, че нищо лошо не ти се е случило. Тя се опасяваше, че може да те е прибрала полицията. Прецених, че ще е по-безопасно, ако ти се ядоса, отколкото ако се тревожи и се страхува. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. — Трябваше да се съглася. В доводите му имаше толкова логика, колкото да прозвучат основателно. Но той не можеше да ме излъже. Накарай ги да се дърлят, накарай ги да се бият, накарай ги да се ревнуват, блъскай буталката, нагоре-надолу, имай търпение, постоянствай и много скоро ще се събере масло, толкова гъсто, че и с парализирана ръка ще можеш да го изгребеш… Гледаше ме и по лицето му играеше лукава усмивка. Дали се досещаше какво си мисля? Вероятно да. Биваше си го негодника, в това нямаше съмнение. — … Но аз не съм дошъл за това. Дойдох, защото стана по-късно.

— По-късно ли? — намръщи се той.

— Уебър взе три хиляди и двеста долара мои пари. Опитах се да си ги прибера от него вчера, но ти каза: по-късно. Ето, сега вече е по-късно…

— Бъди така добър и ме остави аз да движа тази работа — каза той с леко огорчение в гласа.

— Давай, движи я. Аз искам едно — парите си. Трябват ми, за да се издържаме, докато организирам нещо друго.

— Помолих те да бъдеш така добър и да ме оставиш аз да движа тази работа — повтори той, но този път в тона му се прокрадна нотка на доброжелателство. Повдигна дебелите си вежди до най-високата им възможна точка и ме изгледа с наклонена настрани глава. — Бъди така добър…

— Казах ти: давай, движи я — отвърнах и се почудих защо изведнъж стана толкова учтив.

Той изправи глава, като не преставаше да ме гледа, сви устни, измърмори нещо, за да ми покаже, че мисли, взема решение. После се обърна към бюрото, вдигна капака с една ръка, бръкна отдолу с другата и извади широк кафяв плик.

— За един млад човек в твоето положение има неща, които са по-важни от парите, макар че ти не си даваш сметка за това. Тук е едно от тях. — Той ми подаде плика.

Изглеждаше празен, по него нямаше нищо написано, никакъв знак. Какво толкова важно би могъл да съдържа, а да не ми напомня на нищо. Издърпах тънкото кламерче, което затваряше обърнатата част, отворих плика и го видях още преди да съм го извадил. Беше картонът с пръстовите ми отпечатъци, моят картон с грозните, но традиционни фотографии в профил и анфас, размерите на главата ми, разположението на белезите ми и всички други дребни физически несъвършенства, които полицейските архиви събират с любов. Това беше оригиналният картон на полицейското досие от града, където ме бяха арестували. Много бях изненадан. Как беше попаднал тук?

— Как е попаднал тук? — попитах Мандън.

— Така е, когато аз движа нещата — каза той тържествуващо.

— Ти си магьосник. Свалям ти шапка — признах и бях напълно искрен. Без този картон в полицията нямаше нищо срещу мен. Миналото ми ставаше чисто. Вече нямах минало. Е, не съвсем — съществуваше копието от този картон, потънало заедно с други пет милиона копия в картотеката на ФБР във Вашингтон, но сега не можеха да го изровят, ако не разполагат с отпечатъци от пръстите ми, а аз бях много сигурен, че вече няма да ги оставям наляво и надясно. И този картон във Вашингтон ще прибера някой ден, но това ще стане, когато порасна, когато порасна голям. — Аз все още не знам как този картон се е намерил тук. Оня град е на хиляда и петстотин километра оттук. Бързо работиш.

— Всъщност инспектор Уебър го получи още снощи. Позволих си да му кажа да забрави за трите хиляди и двеста долара, които ти спомена, и му предложих да ни снабди с този картон в замяна. За него това не представляваше проблем — само трябваше да се обади по телефона. Може да се каже обикновена колегиална услуга. Да извършим ли ритуала?

Той извади евтина тенекиена запалка от джоба си, щракна я, запали фитила, който гореше и пушеше, като че ли ще осветява строителна площадка нощем. Поднесе пламъка към мен и аз протегнах картона с отпечатъците ми над него. Дебелият картон се изви, почерня и най-сетне се запали, огънят запълзя нагоре към „ако бъда задържан, моля да се съобщи“, към „… постъпил в щатския затвор“, към „Ралф Котър“, към фотографията ми в профил, към подредените отпечатъци, към номера по класификатора „9М 3 000 12“, после обърнах долния край нагоре — улових обгореното в дланта на лявата си ръка и насочих пламъка към описанието на външния ми вид и когато беше останало само ъгълчето, стиснато между пръстите ми, стрих набързо пепелта с двете си ръце и я пуснах в месинговия плювалник. Мандън не каза нищо. Отидох до тоалетната конзола, налях вода в легена и започнах да си мия ръцете.