Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Прякор — рече той, но за мен това не беше достатъчно и го изгледах. Явно изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив, защото той добави: — Съкратено от Шайстър — адвокат мошеник. — Усмихна се вяло, очевидно само за да покаже, че те не са имали предвид нищо обидно и дори не са проявили неуважение. Но това ми беше станало ясно от тона им.

— Много ченгета познаваш.

— Ами въртя се из тоя район от толкова години. Спомням си времето, когато на мястото на общината се намираха конюшни и обори. Боже, това е било деветстотин и втора, деветстотин и трета. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е било толкова отдавна, и все още с ръка на рамото ми ме поведе покрай група ченгета към една закусвалня. Заведението не беше добре осветено, а ние влязохме направо от слънчевата улица, така че в началото не можех да видя нищо, но чух преплитащи се гласове и ми замириса на храна, на прясна апетитна храна и това ухание беше прекрасно…

Закусвалнята беше претъпкана — вече можех да я разгледам — представляваше тясно дълго помещение и като надникнах над главите на хората към дъното й, стори ми се, че няма край. В левия ъгъл беше касата и до нея — щанд за разни дреболии, сместени колкото е възможно по-натясно, а пред стената отдясно тезгяхът заемаше половината разстояние от витрината до дъното. Закусвалнята беше на самообслужване — взимаш си чиния от купчината в единия край на тезгяха (Не, не взимай, само ще ти пречи — предупреди ме Мандън!) и се нареждаш на опашката, минаваш покрай осем души с престилки и шапки като на готвачи от кафяви хартиени кесии, които режат печено, осолено или пушено говеждо, езици, наденици, туршия с копър, самуни ръжен хляб, приемат иззад тезгяха поръчките, изпълняват ги повече или по-малко точно (но май никой не се дразнеше от това) и накрая ти подават нещо, ти се отделяш от опашката, спираш пред нисък извит бюфет за напитки, където също се самообслужваш и ето те готов да се нахраниш, стига да намериш къде да седнеш; около масите бяха наредени в два реда хора и ченгета — чакаха, смееха се, говореха, викаха, тупаха се един друг по раменете. Ще речеш, че са дошли специално като на събрание. Почти всички тук също познаваха Мандън и го наричаха Шайс.

Най-накрая той намери едно свободно местенце до стената между две маси, промъкна се натам заднешком, а аз подир него, като всеки държеше сандвича в едната ръка и бутилка бира в другата.

— Сега разбирам защо ме предупреди да не взимам чиния.

— Това е положението. Има смисъл да си вземеш чиния само ако дойдеш много рано… или пък много късно.

— А защо трябва да идваш изобщо?

— Моля?

— Питам: защо трябва да идваш изобщо? Не е необходимо да правиш впечатление на такива като мен с това колко много ченгета познаваш.

Той ме стрелна с поглед.

— Ако това те притеснява, да си вървим.

— Никак дори. Сандвичът ти хубав ли е?

— Бива го. А твоят?

— Бива го. Ако съумея да не гледам как се хранят тия лапачи, може и да си го изям…

Нещо ме докосна по тила и аз извърнах глава. До мен беше застанал белокос мъж по риза, с черни сатенени ръкавели, който ми намигаше и ми правеше знаци да мълча. Опитваше се зад гърба ми да стигне Мандън с ръка и в същото време продължаваше да дояжда последните парчета от храната си, жвакаше с отворена уста, така че се виждаше как езикът му омесва от сдъвканото една лигава топка. Мислено си казах: да го запомня, да го запомня и да го отбележа в съзнанието си със звездичка, за да не го забравя, защото някой ден ще подмамя тази мърша, този кучи син, този дървеняк, ще го подмамя в някое закътано местенце, където никой нямаше да чуе изстрела… Значката на ризата му не беше сребърна като на останалите в закусвалнята, а златна, от което разбрах, че не е обикновено ченге. Наведох се малко напред, за да може свободно да размаха ръка, той перна Мандън по темето и бързо прибра ръката си, като се приведе зад мен, за да се скрие. Мандън се обърна, помисли си, че аз съм го пернал, но му смигнах и му дадох да разбере, че е онзи зад гърба ми. Той наведе глава, присви очи и след малко явно разбра кой си прави майтап с него. Взе да души наоколо и каза:

— Мирише ми на надзирател.

Надзирателят се изправи, показа се иззад гърба ми и се изсмя, сякаш това бе най-забавното нещо, което някога е чувал.

— Хей, Чероки, къде се губиш? — подаде му той ръка. Мандън захапа сандвича, за да освободи едната си ръка и да се здрависа. — Как я караш напоследък? — продължи надзирателят. — Да не би твоите хора да не харесват вече хотела ми?