Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Здесь есть возможность читать онлайн «Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Год выпуска: 2014, ISBN: 2014, Издательство: Бард, Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Уморените коне ги убиват, нали?: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Уморените коне ги убиват, нали?»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

p-5
nofollow
p-5
p-8
nofollow
p-8 empty-line
2
empty-line
3
cite p-10
nofollow
p-10
Гардиън empty-line
7
empty-line
10
empty-line
13 p-14
nofollow
p-14
p-15
nofollow
p-15
p-17
nofollow
p-17
p-18
nofollow
p-18
p-20
nofollow
p-20
p-21
nofollow
p-21

Уморените коне ги убиват, нали? — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Уморените коне ги убиват, нали?», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

— Да разбереш ли? Какво да разбереш?

— Просто исках да разбера дали си хапльо с голяма уста или си човек, на когото му стиска да доведе нещата докрай.

— Как можеше да прецениш по това, което стана в закусвалнята?

— Чрез натрупване на свежи и ярки реакции. Ще се справиш, Пол…

— Това е добре. Сега вече само единият от нас таи съмнения — отговорих студено.

Той ми се усмихна невъзмутимо.

— Що се отнася до мен, ще се наложи да приемеш, че не съм страхливец и може да се разчита на думата ми.

— Така ли?

— Опасявам се, че е така — рече той приятелски. Кимна към Общинската палата от другата страна на улицата и ме попита:

— Да отидем ли да видим какво е положението?

— Защо не?

Във фоайето Мандън спря пред сергията за разни дреболии на ъгъла срещу асансьора. Продавачът беше в далечния й край — връщаше пари на някаква жена, но щом се обърна и забеляза Мандън, възкликна: „Чероки!“ — и тръгна към него, за да се здрависа. Беше много мургав, с отрязана до рамото дясна ръка. „Чероки!“ — повтори той и се протегна над ментовите бонбони, цигарите и списанията.

— Здрасти, Оги — отговори Мандън и топло му стисна ръката.

— Къде се губиш? — каза Оги с лек акцент. — Извън града ли беше?

— Тук си бях. Много съм зает, Оги. Ти как си? Семейството ти добре ли е?

— Аз добре. Семейство добре. Работа — той се ухили — и тя добре. А ти добре ли?

— Добре съм. — Мандън посочи към мен. — Запознай се с помощника ми. Пол Мърфи…

Оги протегна ръката си и аз я поех.

— Здрасти, Оги.

— Тъй, тъй — закима той. — Значи работа върви много, добре, на Чероки му трябва помощник. Много години, много прави той всичко сам.

— Вече не, Оги, вече не — каза Мандън и лениво помръдна пръсти, за да му посочи нещо на задната полица.

— Знам, знам… — Оги свали кръгла картонена кутия, каквато вече бях виждал в жилището на Мандън, и вдигна капака. Мандън се пресегна, за да си вземе няколко тънки пури, а Оги обясни: — Тези най обича… — На Мандън му стана приятно, засмя се, пъхна една шепа пури във вътрешния си джоб и даде на Оги еднодоларова банкнота, като с жест отклони рестото. На тръгване му каза:

— Пак ще се видим, Оги…

— Дано скоро — отговори Оги и се обърна към мен: — Драго ми, че се запознали.

Кимнах му и последвах Мандън.

— Мислиш ли, че е разумно да ме представяш като свой помощник?

— Какво лошо има в това? Мога да наемам, когото си искам. Хората все пак трябва да знаят нещо за теб. А това ни дава възможност да се срещаме, когато си поискаме. Оттук… — кимна ми той.

Той се отби към голяма врата от матово стъкло с надпис МЪЖЕ, извади връзка ключове, намери необходимия и я отключи. В това се криеше очарователна ирония: Общинската палата беше отворена за обществеността, но не и тоалетните. Трябваше да имаш ключ, за да влезеш в някоя от тях.

Тръгнах подир него и го последвах през празния коридор към самата тоалетна. Беше излъскана, чиста, с шест кабинки, шест блестящи писоара и цял ред умивалници, в които водата се пускаше с крак, а над тях бяха поставени куп ленени кърпи — същинска операционна. Вратите на всички кабинки бяха отворени, а пред един от писоарите стоеше човек по риза с гръб към нас. Мандън се запъти нататък и след миг другият сви рамене, потръпна и се извърна на другата страна, за да вдигне ципа на панталона си. Пренебрегна хубавите, блестящи от чистота умивалници и купа ленени кърпи и излезе навън.

Мандън се обърна бързо към мен и каза:

— Дай ми пистолета!

— Гледай си работата.

— Докато стояхме пред сергията, те видях как го прехвърляш от задния джоб в джоба на сакото си. Глупак, дай ми го, чуваш ли!

Свих рамене, извадих пистолета от джоба на сакото си и му го подадох. Той отиде бързо до купа кърпи на полицата над умивалниците и пъхна пистолета между тях, някъде по средата.

— Какво правиш, дявол да го вземе? — Тръгнах да прибера обратно пистолета си. Той ме хвана за рамото — явно беше ядосан. Не ми се щеше да го удрям, затова го блъснах назад, но преди да стигна до купчината кърпи, чух, че се отваря вратата към коридора. Хвърлих се към една от кабинките и докато затварях вратата, видях, че Мандън се връща към писоарите. Придържах вратата затворена с ръка, но не я оставях да се заключи и гледах през процепа от страната на пантите: човекът влезе в тоалетната и отиде до един от писоарите. Пуснах сифона и го заизчаквах да свърши с надеждата, че той също ще излезе направо и ще пренебрегне умивалниците и кърпите, защото не исках да рискувам да открие пистолета. Знаех си, че късметът ми ще бъде такъв — човекът щеше да има затвърдени навици за лична хигиена, така се и оказа. Когато най-сетне се обърна и тръгна към умивалниците, излязох и застанах до него. Беше набит човек, цивилен. Огледа лицето си в огледалото с почти научен интерес, като бърчеше кожата си в различни посоки, после изследва в подробности очите си и когато приключи с това, извади гребенче от задния си джоб и започна да се реши. Побързай бе, копеле, подканих го наум, но трябва да призная, че изпитвах известно възхищение пред неговата самоувереност. Създаваше впечатление на човек, който не усеща присъствието на другия до него. Как може един мъж да влезе в тоалетна и изобщо да не усеща, че има и други хора, да бъде неподатлив към въздействието на близостта им, напълно спокоен, безметежен, това не мога да го разбера, но този човек се държеше точно така. Не можех да се размотавам повече и започнах да мия ръцете си, след мен и той се зае със същото. Свърших и взех да бърша бавно ръцете си с една кърпа. Той насапуниса ръцете си, разтърка ги няколко пъти, почисти ноктите на всичките си пръсти с ноктите на другата ръка, после отново насапуниса ръцете си и ги изплакна.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Уморените коне ги убиват, нали?»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Уморените коне ги убиват, нали?» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Уморените коне ги убиват, нали?»

Обсуждение, отзывы о книге «Уморените коне ги убиват, нали?» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x