Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Така нейният партньор Кид Кам се събра с Джаки. Според правилата това беше допустимо. Можеше да останеш соло двайсет и четири часа и ако след това все още си без партньор, те дисквалифицират. И Кид, и Джаки изглеждаха доволни от новото си положение. Джаки не можеше да се радва, че е загубила Марио. И все пак партньорът си беше партньор. Кид обаче не успяваше да си събере усмивката. Май си мислеше, че урочасването му се е разминало.

— Тия ще спечелят като нищо — рече Глория. — Здрави са като коне. В Алабама нея са я тъпкали с царевица. Погледни как се е ухилила. Хващам се на бас, че могат да изкарат и шест месеца.

— Аз съм за Джеймс и Руби.

— След като се държаха така лошо с нас?

— Какво общо имат двете неща? И освен това какво ни има на нас? Нали и ние имаме шанс да победим?

— Така ли?

— Ти си мисли както искаш.

Тя поклати глава, но не ми отговори, само каза:

— Все повече и повече, и повече ми се ще да не съм жива.

Пак започваше. Каквото и да приказвах, тя едно си знаеше.

— Мога ли да кажа нещо, без то да ти напомни, че не искаш да си жива?

— Такова нещо няма.

— Вдигам ръце от теб.

На естрадата някой намали радиото. Сега музиката започна да звучи като музика. (Когато нямаше оркестър, свиреше радио. Беше следобед. Оркестърът идваше само вечер.)

— Дами и господа — заговори Роки по микрофона, — имам честта да обявя, че две фирми вземат под опеката си две от състезаващите се двойки. Козметичният салон „Помпадур“ на авеню Б 415 поема грижата за двойка номер 13 — Джеймс и Руби Бейтс. Бурни ръкопляскания за козметичния салон „Помпадур“, който се намира на авеню Б 415. Ръкопляскайте, дами и господа, и вие, младежи…

Всички заръкопляскаха.

— Втората двойка, която получава лична подкрепа, е номер 34 — Педро Ортега и Лилиан Бейкън. Те се радват на специалното внимание на сервиз „Океан“. И така, бурни аплодисменти за сервиз „Океан“, който се намира на Оушън Уокуей в Санта Моника.

Всички заръкопляскаха отново.

— Дами и господа — продължи Роки, — трябва да се намерят повече хора, които да подкрепят тези прекрасни младежи. Кажете и на вашите приятели и нека да обърнем специално внимание на всички младежи. Погледнете ги, дами и господа, след 242 часа непрекъснато движение, те са свежи като кукуряк… Бурни аплодисменти за тези прекрасни младежи, дами и господа. — Отново прозвучаха ръкопляскания. — И не забравяйте, дами и господа, можете да се възползвате от Палмовата градина в дъното на залата, където ще намерите вкусни напитки, всички видове бира и сандвичи. Посетете Палмовата градина, дами и господа… Давайте — обърна се той към радиото, завъртя копчето и отново изпълни залата с шум.

Двамата с Глория отидохме до Педро и Лилиан. Педро понакуцваше, единият му крак беше нещо пострадал. Разправяха, че се било случило на борби с бикове в Мексико Сити. Лилиан беше с кестенява коса. Тя също се опитвала да пробие в киното, когато чула за танцовия маратон. Поздравих ги.

— Това показва, че поне има някой, който иска да спечелим…

— Щом не става въпрос за Метро Голдуин Майер, все ми е едно дали е автомобилен сервиз или нещо друго — каза Лилиан. — Само дето ми изглежда странно, че автомобилният сервиз ще ми подарява бельо.

— Защо си мислиш, че ще ти дадат бельо? — намеси се Глория. — Бельо не ти дават. Ще получиш фланелка с името на сервиза, изписано на гърба.

— На мен ще ми дадат и бельо.

— Хей, Лилиан — обади се Роло, съдията на дансинга, — жената от сервиз „Океан“ иска да поговори с теб.

— Кой?…

— От вашата фирма, мисис Иърган…

— На̀ ти сега — извика Лилиан. — Педро, май ти ще получиш бельото.

Преместихме се с Глория встрани от естрадата. През двойния прозорец над бара в Палмовата градина минаваше голям триъгълник слънчева светлина. Задържаше се само десетина минути, но през тези десет минути аз се движех съвсем бавно (трябваше да се движа, за да не ме дисквалифицират) и се оставих да потъна в нея. За първи път оценявах истински слънцето. Казвах си: „Веднъж да свърши този маратон, ще прекарам остатъка от живота си на слънце. Изгарям от нетърпение да замина за пустинята Сахара да снимам филм“. Сега, разбира се, това никога няма да се случи.

Гледах как триъгълникът на пода все повече се смалява.

После вече не можеше да стига до земята и започна да пълзи нагоре по краката ми. Движеше се като живо същество. Когато стигна до брадичката ми, се изправих на пръсти, за да огрява главата ми колкото е възможно по-дълго. Не си затворих очите. Държах ги широко отворени и гледах право в слънцето. Изобщо не ме заслепяваше. След миг изчезна.