Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Чух какво каза на партньорката си за залеза днес следобед — усмихна ми се тя.

— Това нищо не доказва.

— Слушай… — Тя се огледа наоколо. Хвърли поглед към часовника и се намръщи. — Имаме още четири минути. Би ли направил нещо за мен?

— Ами… разбира се.

Тя ми направи знак с глава и аз я последвах зад естрадата. Подиумът беше висок към метър и двайсет, отпред го прикриваше нагънат и разкрасен брезент, който стигаше до земята. Стояхме сами в нещо като пещера, образувана от задната част на подиума и някакви табла с надписи. Имах чувството, че двамата с нея сме единствените оцелели хора на земята, но шумът ни преследваше. И двамата бяхме развълнувани.

— Ела. — Тя се наведе, повдигна брезента и пропълзя под подиума. Сърцето ми тупкаше бързо, кръвта се дръпна от лицето ми. С възглавничките на стъпалата си усещах как океанът се блъска в пилоните под нас.

— Ела — прошепна тя и ме дръпна за глезена. Изведнъж разбрах какво е намислила В живота не се случва нищо ново. Може да стане нещо, за което си мислиш, че никога не е било, а се оказва, че грешиш. Само след като видиш или помиришеш нещо, като го чуеш или докоснеш, откриваш, че новото се е случвало и преди. Когато тя ме дръпна за глезена, за да ме накара да се пъхна под подиума, си спомних, че едно друго момиче беше направило съвсем същото. Само че тогава нямаше естрада, а веранда. Бях тринайсет-четиринайсетгодишен и момичето беше колкото мен. Казваше се Мейбъл и живееше в съседната къща. След училище често играехме под верандата — представяхме си, че сме разбойници и пленници. По-късно играехме на майка и баща и си представяхме, че това е къща. Но през онзи ден, за който разказвам, стоях пред верандата и не си мислех нито за Мейбъл, нито за някакви игри — изведнъж нещо ме дръпна за глезена. Погледнах надолу и видях Мейбъл. „Ела“ — каза тя.

Под подиума беше много тъмно, стоях на четири крака и се опитвах да се огледам, когато номер 7 изведнъж ме прегърна силно през врата.

— По-бързо… — прошепна тя.

— Какво става там? — изръмжа мъжки глас. Беше толкова наблизо, че усетих дъха му в косата си. — Кой е тук?

Познах гласа. Беше Роки Грейво. Стомахът ми се сви. Номер 7 ме пусна и се измъкна. Боях се, че ако се опитам да се извиня или да кажа нещо, Роки ще ме познае по гласа, затова бързо се промуших през брезента. Номер 7 вече се беше изправила и се отдалечаваше, но ме погледна през рамо. Лицето й беше бяло като платно. Никой от нас не проговори. Върнахме се на дансинга и се опитахме да изглеждаме много невинни. Една от сестрите събираше мръсните чаши в кошче за смет. В този момент видях, че ръцете и дрехите ми са целите в прах. Оставаха още две минути до сирената, затова побързах да вляза в съблекалнята да се измия. След това се почувствувах по-добре. Помислих си: „Размина ни се на косъм. Никога вече няма да правя такива неща“.

Върнах се на дансинга точно когато се разнесе сирената и оркестърът засвири. Не беше много добър оркестър, но беше по-приятно да слушаш него, отколкото радиото с рекламите и разните говорители, които все молеха или настояваха да купиш нещо. Откакто дойдох тук, се наслушах на радио за цял живот. И сега някъде е пуснато радио, в някоя от сградите срещу съдебната палата. Чува се съвсем ясно. „Имате ли нужда от пари? Имате ли проблеми?…“

— Къде беше? — попита Глория и ме хвана като за танц.

— Никъде не съм бил. Танцува ли ти се?

— Ами добре. — Завъртяхме се веднъж по дансинга и спряхме. Глория рече: — Все пак е по задължение.

Като си дръпнах ръката от кръста й, забелязах, че пръстите ми отново са мръсни. Помислих си: „Чудна работа. Нали си измих ръцете преди малко“. Казах на Глория:

— Обърни се.

— Какво има?

— Обърни се.

Тя се поколеба, прехапа устни, но аз минах зад гърба й. Носеше бяла вълнена пола и тънък бял пуловер. Гърбът й беше покрит с дебел слой прах и аз знаех откъде е попаднал там.

— Какво има?

— Стой мирно — казах. С ръка изтупах праха от пуловера и полата й. Известно време тя изобщо не проговори, а накрая взе да обяснява:

— Сигурно съм се изцапала, като се сборичкахме с Лилиан в съблекалнята.

Помислих си: „Не съм чак толкова загубен, колкото тя ме мисли“, но казах:

— Може и от това да е.

Роло Питърс се изравни с нас, докато вървяхме по дансинга. Посочих към двойка номер 7 и попитах:

— Кое е това момиче?

— Партньорката на Гай Дюк. Казва се Розмари Лофтъс.

— Нямаш никакъв вкус — заяви Глория.

— Просто попитах коя е. Не съм си загубил ума по нея.