Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Слънцето беше оцветило няколко тънки облачета и сега те червенееха. Там, където залязваше слънцето, океанът беше много спокоен, направо не приличаше на океан. Беше прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно, прекрасно. На кея няколко души ловяха риба и не обръщаха никакво внимание на залеза. Глупаци. „Имате по-голяма нужда от залеза, отколкото от вашата риба“ — им казах наум.

Вратата се изтръгна от ръцете ми и се тръшна със силата на оръдеен изстрел.

— Ти да не си оглушал? — изкрещя някой в ухото ми. Беше един от треньорите. — Тази врата не бива да се отваря. Да не искаш да те дисквалифицираме?

— Гледах залеза.

— Да не си полудял? Трябва да спиш. Имаш нужда от сън.

— Нямам нужда от сън. Чувствам се добре. Никога досега не съм се чувствал по-добре.

— И така да е, имаш нужда от почивка. Остават ти само няколко минути. Трябва да полегнеш.

Той дойде с мен до леглото ми. Сега забелязах, че съблекалнята мирише на лошо. Чувствителен съм към неприятни миризми и ми стана чудно как не съм обърнал внимание на тази — миризмата на много мъже в затворено пространство. Изух обувките си и легнах по гръб.

— Да ти направя ли масаж на краката?

— Така ми е добре. Нищо ми няма на краката.

Той измърмори нещо и се махна. Лежах и си представях залеза, опитвах се да си припомня цвета му. Нямам предвид червения цвят, а другите оттенъци. На няколко пъти почти успявах да го възстановя — по същия начин се опитваш да си представиш някой отдавнашен познат, когото вече си забравил, спомняш си какъв ръст има, каква длъжност заема, как говори, но не можеш да събереш всичко това заедно.

По краката на леглото ми долавях как океанът се блъска в пилоните под мен. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, напред-назад, напред-назад.

Зарадвах се, когато сирената изсвири и ни събуди, за да се върнем на дансинга.

Бяха приключили с очертаването на пътеката за дербито. На дансинга дебела бяла линия описваше елипса.

— Фреди си тръгна — казах на Глория, докато вървяхме към масата със сервирани сандвичи и кафе. (На това му казваха закуска. Вечерята беше по-късно — в десет часа.)

— И онова момиче го няма вече. Дойдоха двама души от някаква служба за социална помощ и го отведоха. Обзалагам се, че майката ще му загрее хубавото задниче.

— Неприятно ми е да го призная, но заминаването на Фреди беше най-светлият момент в живота ми.

— Той пък какво ти е направил?

— Не това исках да кажа. Но ако не си беше тръгнал, нямаше да стана и да видя залеза.

— Боже мой! — Глория гледаше сандвича си. — Нищо друго ли няма на тоя свят, само шунка ли?

— Ти и на това да си доволна — обади се Мак Астън, който беше зад мен на опашката. Не говореше сериозно.

— Този е със студено говеждо — предложи й друг сестрата. — Предпочитате ли с говеждо?

Глория взе сандвича с говеждо, но задържа и другия.

— Сложи ми четири бучки — каза тя на Роло, който наливаше кафе. — И много сметана.

— Не знам къде отива толкова храна — пак се обади Мак Астън.

— Без сметана — казах на Роло.

Глория си взе сандвичите и кафето и отиде до естрадата, където, освен конферансието вече се бяха събрали и музикантите и настройваха инструментите си. Щом я видя, Роки Грейво скочи на дансинга и я заговори. Там нямаше място за мен, затова тръгнах към противоположната страна.

— Здравей — рече едно от момичетата. На гърба му пишеше номер 7. Беше с черна коса и с черни очи и доста хубаво. Не знаех как се казва.

— Здравей — отговорих, докато се оглеждах да видя кой е партньорът му. Той говореше с две жени от някаква предна ложа.

— Как се справяте? — попита номер 7. Гласът й звучеше като на девойка с образование. Запитах се: „Тя пък какво търси тук?“

— Горе-долу добре. Само искам всичко вече да е свършило и аз да съм победител.

— Какво ще правите с парите, ако победите? — засмя се тя.

— Ще направя филм.

— С хиляда долара май няма да е кой знае какъв филм, нали? — отвърна ми тя и отхапа от сандвича си.

— Нямам предвид пълнометражен филм. Мисля си за кратко филмче. С тия пари можеш да навъртиш две ролки, най-много три.

— Много си ми интересен. Наблюдавам те от две седмици.

Изненадах се.

— Наистина ли?

— Да, гледах те как стоиш на слънце всеки следобед и всеки път по лицето ти преминаваха хиляди изражения. Понякога ми се струваше, че много те е страх.

— Сигурно се заблуждаваш. От какво да ме е страх?