Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Какво толкова, по дяволите, нека и ние да намажем нещо като хората.

Той поглади възела на евтината си копринена вратовръзка, като не сваляше очи от мен, вторачен напрегнато, сякаш по лицето ми можеше да предвиди успеха или провала на операцията. След минута отново погледна към Рийс и кимна по посока на спалнята. Чудесно! — помислих си веднага: — Идете, господа, в съвещателната зала и обсъдете въпроса. — Но изведнъж се сетих, че Джинкс е там, в шкафа, и инспекторът сигурно водеше Рийс вътре не за да обсъждат предложението ми, а навярно имаше подозрения и щеше да претърси стаята, навярно беше надушил нещо нечист, и защо да не се досети, та коя скитаща се отрепка като мен е в състояние да направи подобно нагло предложение на полицейски инспектор. Рекох си, боже мой, този път не си разигра картите както трябва; това не ти беше необходимо, в ръцете ти беше заради изнудването, но не, ти, с твоя талант, ти, с твоя гений, ти, с твоя садизъм трябваше да объркаш всичко, недорасъл хапльо такъв; усетих познатата тръпка да се надига в стомаха ми и — прас! — блъсна ме отведнъж, светлочервена жар обхвана червата ми и ги заусуква, както се навива ластикът на детско аеропланче. От другия край на кушетката Холидей ахна и от гласа й сякаш също се стичаше страх. Дадох си сметка, че се отваря вратата на спалнята, и в целия си смут проумях — трябва да предупредя Джинкс, че не Холидей или аз отваряме вратата, а инспекторът и Рийс.

— Инспекторе, инспекторе! — Както бях седнал, само се извъртях към него. Той спря. — Ще трябва да ни извините, че спалнята е в такъв вид — изтърсих и се изсмях. — Прислужницата още не е дошла. — Те влязоха и затвориха вратата.

— Джинкс! — Холидей се сепна разтревожено и скочи на крака. Трепереше цялата. Най-енергично започнах да й правя знаци да седне и си помислих: Господи, дано този глупав кучи син да ме е разбрал, дано да е затворил вратата на дрешника, както го предупредих, дано да седи тихо и неподвижно, като че ли играе на „замръзване“. Сега не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, отчаяно правех знаци на Холидей, за да я накарам да седне, а в това време си мислех, че ако чуя гласове, каквито и да са гласове, ще се спусна към входната врата. Джинкс имаше два пистолета точно за такива непредвидени случаи и се надявах, че ще се осмели да ги използва. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, продължих да правя знаци на Холидей да седне, дявол да го вземе, и да чака. Все още разтреперана, тя бе вторачила безумен поглед във вратата на спалнята и аз отново си зададох въпроса как е възможно човек, който стреля на месо с автомат, да се плаши така. Няма да се намери една жена на цял милион, която би могла да излезе от спалнята, след като си я сварил в подобно положение, и да се държи с такова достойнство и savoir faire 9 9 Умение да се направи най-подходящото за даден случай (фр.). — Б.пр. , каквото тя бе показала. Наистина беше страхотна, но не когато трябва и не където трябва. Сега беше времето и мястото да бъде страхотна, а тя изпадна в паника. И аз бях изпаднал в паника, но не чак дотам. Все още имах чувството, че червата ми се усукват, но, пази боже, не бях целият разтреперан. Дразнех се, че ми минават такива разсейващи мисли, и ми се щеше да не ме бяха спохождали: исках да се съсредоточа в страха си. Не исках нищо да ми пречи, докато се вслушвам дали няма да се разнесе шум от спалнята; не исках разсейващи мисли да ми попречат да се хвърля към вратата, когато дойде време да се спусна навън. Наведох се напред, повдигнах пети, напрегнах мускулите на краката си, готов да се понеса, и продължих да й правя знаци, че всичко е наред, всичко е наред, но тя знаеше, че аз само се надявам…

— О, господи, знаех си, че няма да стане, знаех си — простена тя.

Скочих, сграбчих я, стиснах я силно и долепих устни до ухото й. „По дяволите, седни!“ — прошепнах. Пуснах я, бутнах я лекичко към кушетката и седнах точно там, където бях седял преди, наклоних глава и наострих уши. Нищо. Единствените шумове в стаята бяха далечните вибрации от изпразването на екскаваторите, с които правеха изкопи на същата улица. Холидей още не беше седнала, очите й бяха вперени във вратата на спалнята, а аз продължавах да й правя знаци, че сега не се намираме в опасност, и да я моля с устни и с ръце да седне. Аз самият не вярвах в това, но секундите минаваха, от спалнята не се чуваше нищо и постепенно започнах да осъзнавам, че може би наистина е така. Ако трябваше да се случи нещо там вътре, то щеше да е станало вече. Ако претърсваха стаята, досега положително щяха да са открили Джинкс. Просто не беше възможно да са го открили и да не вдигнат никакъв шум. Просто не беше възможно. Червата ми започнаха да се отпускат и с всеки удар на сърцето си се чувствах все по-добре и по-добре. Усмихнах се и разперих ръце към Холидей: Виждаш ли? Сега моля те, седни.