Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Най-сетне усетих с прасците си, че съм стигнал до кушетката, и седнах. Радиото, в което беше скрит микрофонът, стоеше на съседната масичка, близо до мен.

— Кога? — Инспекторът направи три-четири крачки към мен, бащински смръщил чело. — Не можеш ли да оцениш, когато някой се отнася добре с теб? Дадох ти шанс. Може би поначало сбърках…

Добре, добре, ченге такова, почакай малко и ще видиш дали си сбъркал, или не си. Това е най-голямата грешка, която някога си правил, подкупен негоднико. Туптенето на сърцето ми вече не беше така буйно и вълнението ми спадаше, започнах да овладявам положението.

— Оценявам го, как да не го оценявам, сър — отговорих му веднага. — Готов бях да се кача на автобуса за Аризона, както ми казахте. Нали така беше? — обърнах се към Холидей. — Нали искахме да се качим на автобуса за Аризона, както ни каза инспектор Уебър? — Трябваше да го назова по име, за да не може после да се измъкне, след като го чуе на записа.

— Да, искахме — отвърна тя. — Но нямахме пари.

Тя се приближи до другия край на кушетката и седна, но не според правилата на изисканите дами, а разтвори колене и полата й се опъна, та Рийс наклони глава до рамото си, защото съвсем явно се опитваше да погледне колкото може по-нагоре. Нали разбирате? Не беше крив човекът…

— В това беше бедата — заобяснявах на инспектора. — Нямахме пари. Взехте ни всичко до шушка. Останаха ни само един-два долара. Трябваше да намеря човека, дето ми помогна в оная работа със супермаркета. Неговият дял беше два бона.

— Тоя, дето го чакат Прат и Дауни — каза Рийс на инспектора.

— Намери ли го? — попита инспекторът.

— Да, сър. Той ми подхвърли някоя и друга стотачка.

— Някоя и друга, а? — подметна той иронично. — Осемнайсет стотачки, нали?

Престорих се на изненадан от осведомеността му.

— Е, вече разбрах, сър, че ако искам да имам тайни от вас, трябва да стоя настрана от сервиза на Мейсън. Разбрах го… но не знаех откъде другаде мога да взема кола. Това е причината, дето… Извадих банкнотите от джоба си, разгънах ги на коляното си и ги пригладих. — Ето ги, хиляда и осемстотин в брой. Колко мога да задържа?

— Е, да, но този път трябва да се вземат предвид и други хора — рече той бавно.

— Кои? — попита Рийс.

— Прат и Дауни…

— А защо? — отново попита Рийс.

— Не ставай глупак — грубо го сряза инспекторът. — Те са съвсем наясно. Защо си мислиш, че са оставили тоя тип да влиза и да излиза там, където са направили засада, и не са го прибрали? В отдела и без туй има достатъчно завистници… — Той се протегна, измъкна хиляда и осемстотинте долара изпод пръстите ми и ги разпери. Подаде ми две двайсетачки и една десетачка.

— Взимай…

— Боже мой, инспекторе. За нас само петдесет долара ли?

— Ти си виновен, кой ти е крив, нали ти се навря в тоя загубен сервиз и издаде всичко. Казах ти да се махнеш от града. Според тебе как се чувстват тези момчета? Навремето и за мен все не идваше ред. И аз пасях патки като тях. На кого според тебе ги е яд повече — на тебе или на мене?

Взех петдесетте долара.

— Не се сетих за това. Вижте какво, инспекторе, тоя човек, дето ми помогна за супермаркета на Хартфорд, той ми е приятел. Оттук е. Живее в града. Каза ми, че било детска игра да се приберат едни пари, когато ги пренасят за заплати. За Аризона, то се знае, ще заминем, но се чудех… Ако вземем да останем тук, в тази квартира, докато дойде време да направим удара, да го направим и после веднага да се чупим, какво лошо може да има в това? Тук сме в пълна безопасност, на първата работа носехме маски, никой не може да ни познае… а сумата си я бива, инспекторе…

— Нямам ти доверие — прекъсна ме той.

— Естествено — отговорих. — Но все ще се намерят хора, на които имате доверие. Ще ни трябват поне двама души. Вие ще ги изберете. Струва си, двайсет хиляди долара са това. Вие ще изберете двама души, на които имате доверие, и ще ги пратите с нас. Можете да дойдете и вие двамата с Рийс — ще ни измъкнете с колата или там каквото трябва. Ако се получи фал, ще излезете със стария номер, че сте получили сигнал и сте дошли да ни заловите на местопрестъплението. Едип инспектор винаги може да се измъкне…

Досега само ми бе минавало през ум да използвам ченгета при обир, но никога не бях го обмислял специално, също както левият защитник в отбора по бейзбол на Далас си разсъждава за евентуално участие в световното първенство; досега това бе останало само една смътна амбиция, хрумване, което се бе породило в съзнанието ми за миг и бе отминало. Но сега имах чувството, че е изпълнимо, без да се налагат дългогодишни тренировки с отборите на горските пущинаци. Лицето на инспектора оставаше непроменено, равнодушно, но очите му едва видимо се разшириха, той хвърли бърз поглед към Рийс, сякаш искаше да долови мислите му по телепатия, а после отново се обърна към мен. Подхвърлих му: