Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Не си ме разбрал правилно. Не ти се сърдя. Нямам ти зъб…

— Не ме търси за нищо…

— Към кого да се обърна? Нямам време за такива работи. Трябва да се махна от града. Виж — казах и извадих хубаво надиплените хиляда и осемстотин долара, — мога да си платя. Хиляда и осемстотин долара. — Всички се изненадаха. — Да не си мислите, че ще оставя инспектора да ме изнуди?

— Все ми е едно дали имаш хиляда и осемстотин долара — заяви Мейсън. — Все ми е едно дали имаш осемнайсет милиона долара. Изчезвай оттука…

Рей се обърна другарски към по-младия си колега, а в същото време душеше наоколо, за да разбере откъде духа вятърът. Хипопотамът се канеше да тръгне отново из дивите гъсталаци.

— Бен, ще трябва да проверим онзи сигнал за Джинкс Рейнър. Вярно е, че онова място по главен път номер четири е на края на света, почти до границата на щата, но пък ще можем и да закараме човека дотам…

— Не — отряза Бен.

— Е, хайде, хайде, чакай малко — подхвана го Рей търпеливо. — Трябва да се оказва съдействие. Инспекторът иска тоя човек да си обере крушите. Защо да не му помогнем? Ние ще услужим на инспектора, той ще услужи на нас…

— Не — отказа пак Бен. — Има нещо гнило в тая работа. — Щеше ми се да му кажа: Можеш да бъдеш сигурен, че наистина има нещо гнило; бръкни и ти в кацата с меда, Бен. Не е толкова голяма, че да стигне за цялата ви служба, но бръкни, докато има. — Не искам да се забърквам с инспектора…

— Тоя инспектор, дявол да го вземе… — измърмори Рей.

— Махай се оттука! — Бен реши да се отърве от мен.

Махнах се. На входа откъм улицата се поизвърнах и хвърлих поглед назад през рамо. Мейсън отиваше към дъното на работилницата и накуцваше с болния си крак. Знаех накъде се е запътил. Отиваше на другия телефон. Отиваше да се обади на инспектора, дявол да го вземе.

Инспекторът, дявол да го вземе. Той е толкова високопоставен, че може да му се размине. Е, добре. Lex talionis 8 8 Закон за равното възмездие, основан на принципа око за око, зъб за зъб (лат.). — Б.пр. . Голямата риба поглъща по-малката, по-малката поглъща новоизлюпените рибенца, новоизлюпените рибенца поглъщат молюските и така нататък, да почиват в мир. Ало, майко, аз съм. Тържеството по случай встъпването ми в длъжност свърши, обаждам ти се от Белия дом. Ало, инспекторе, довечера ще ми трябват двама-трима цивилни агенти, за да направя един удар.

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. От мен зависи да няма никакви „ако“.

Забарабаних с пръсти по вратата на квартирата, но никой не ми отвори. Допуснах, че може да съм почукал много леко, и повторих, този път по-силно. Пак никой не се обади, не се усещаше никакво движение отвътре, никакъв звук. Да. Щом си обърна гърба… Почуках два-три пъти с кокалчетата на ръката си и веднага след това вратата бавно се отвори. Изненадах се. Не бях чул приближаващи се стъпки. Джинкс се показа иззад вратата и я затвори. Нищо чудно, че не бях чул стъпки. Беше бос. Казах му:

— Виждам, че се числиш към така наречената цивилизована школа.

— Какво? — попита той смутено.

— Не можеш да го правиш, без да си свалиш обувките и чорапите. Разочароваш ме. Мислех, че си привърженик на схватките без регламент.

— Ами… — неспокойно се запъна той. — Канех се да си мия краката.

— Стига приказки — рекох, но не много ядосано, защото става ли въпрос за Холидей, не можеш да се сърдиш много на мъжа.

В този момент тя излезе от спалнята — по дрехите й нямаше нито гънчица, на главата й — нито едно разрошено косъмче, на лицето й грееше любезна усмивка — ще речеш, съпругата на викарий, влязла да поднесе чай на гостите. Можех да й прережа гърлото, но възхищението ми към нея омота това мое желание в здравите си върви, стегна го силно отвсякъде и накрая го задуши. Съвестта й беше бронирана. Холидей знаеше, че аз знам, че тя току-що е станала от леглото с това нещастно глупаво копеле, но у нея нямаше и сянка от неудобство, стеснение или вина. Влезе в стаята с някакво некрофилско достойнство — съпругата на викария, дошла да поднесе чай — как да не признаеш, че е страхотна, наистина страхотия, и пъпът ми отново потръпна…

— Не се забави много — приветливо ме посрещна тя.

— Един майстор никога не се тутка — отвърнах и това беше намек, отправен и към Джинкс, а в същото време наум си повтарях, че не бива да й се възхищавам повече колко е страхотна и да се захвана с работа; всеки миг тоя инспектор, дявол да го вземе, щеше да цъфне, а после щеше да има предостатъчно време да й се възхищавам, предостатъчно време пъпът ми да тръпне, тогава щях да бъда в състояние да изпитвам удоволствие, тогава щях да го оставя да изскочи над токата на колана ми, ако…