Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Разбира се. — Той пристъпи към мен. — Виж какво, Ралф, не можем ли да останем заедно? Защо трябва да се делим?

— Тя се дели, не аз, а тя се дели. Дай й сто долара и нека да се дели. Дай й ги и нека да се изнася оттук. Да се върне в Чикаго. Там ще й е добре. В Чикаго тя има много влиятелни приятели. В Чикаго тя няма никакви врагове…

— О, господи… — изпъшка тя.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да послушаш какво имам да ти кажа. Най-малкото.

— О, господи… — повтори тя и остави мантото и чантата си.

Рано същия следобед работниците от една фирма за музикални инструменти и апаратура ни доставиха портативна уредба за запис, малък фонограф, десетина трийсетсантиметрови ацетатни плочи, няколко допълнителни игли за запис и микрофон с петнайсет метра кабел. Джинкс им плати и освен това купи от единия комплект употребявани инструменти. Едва след като си тръгнаха, Холидей излезе от спалнята, защото я бях накарал да постои там и да не им се мярка пред очите.

— Това е страхотен риск. Страхотен — заяви тя.

— Не разбирам как можеш да кажеш подобно нещо. Имаш нагледен пример отпреди малко за поведението на едно ченге, когато открие лесни пари. След като нищо не се е променило за четири или пет поколения, какво те кара да смяташ, че ще се промени за четири-пет часа?

— И все пак…

— Ако обичаш, махни се от главата ми с това ужасно съмнение, което се стича от тебе и капе по килима. Идеята ми харесва. В нея няма нищо сложно или претенциозно. Отличава се с простотата на мисленето на аматьорите и хапльовците. Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си.

— Как си го представяш, че ще ги върнеш тук, за да направиш записа? Трябва да дойдат тук, за да направиш записа, нали? Как ще ги накараш?

— Останалите хиляда и осемстотин долара на Джинкс ще прошумолят много, много тихичко. — Тя се нацупи от недоумение. Запитах се: Такава ли ще бъде винаги съдбата ми — вечно да ги надвишавам с една глава, вечно да обяснявам дума по дума какво искам да кажа? — Звукът, който хиляда и осемстотин долара издават, щом потъркаш банкнотите една в друга, е много тих. Почти не се чува до другия край на стаята… но едно ченге може да го долови от километри разстояние. Този звук се разпространява с такава дължина на вълната, към която са настроени само ушите на ченгетата.

Тя поклати глава с недоверие, премести поглед от мен към Джинкс, който вече беше изкарал фонографа от кашона и разопаковаше лостовете за запис и възпроизвеждане, без да ни обръща внимание. Повторих й:

— Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си. — После попитах Джинкс: — Такъв фонограф ли искаше?

— Да. Тези са най-добрите. — Отвори задния капак и извади микрофона. — Трябва да му намеря място. — Седна на кушетката, взе в скута си малкото радио от страничната масичка и го заразглежда. Обърна микрофона настрани и го прилепи към гърба на радиото, съпоставяйки размерите им. — Тук ще го монтирам. Ще извадя говорителя и ще сложа микрофона на неговото място. — Той проследи с поглед кабела на радиото и се надвеси над облегалката на кушетката, за да види къде е контактът. — Мисля, че така въпросът може да се реши.

— И аз мислех за същото. Точно зад тази стена има вграден шкаф за дрехи. Можеш да скриеш апарата в дрешника. Можеш да направиш дупка в первазчето на пода зад кушетката. Няма да се вижда. Ще остане зад кушетката. Съвсем ще се скрие.

— Виж какво… — подхвана Джинкс, — не се опитвай да мислиш вместо мен. Мисли вместо нея, но не се опитвай да мислиш вместо мен.

Веднъж да свършим с тази история, веднъж да се подсигурим, ще ти покажа аз кой ще мисли — това ми мина през ума, но изрекох:

— Само исках да ти помогна.

— Е, това е единственото нещо, за което нямам нужда от помощ. Иди да полегнеш. Дремни си някъде.

Той се изправи, отиде в спалнята, запали лампата и се вмъкна в дрешника. Върна се след минута.

— Добре е. Върши работа.

Погледнах към Холидей.

— Нали го чу какво казва. Я гледай по-весело…

Слязох от автобуса на ъгъла и ми беше приятно и малко странно, че мога да го направя естествено и привично като човек, който от години слиза от един и същ автобус на един и същ ъгъл — като ветеран; защото най-малко от всички се набива в очи майсторът — дори на най-дребното, дори на слизането от автобус. Обикновеният посетител от друг град, който отива някъде с автобус едва за втори път, дори няма да се опита да действа като майстор, вероятно изобщо няма да му дойде наум; ако не знае къде точно да слезе и от коя врата, той ще тръгне да пита, да, така би се държал обикновеният посетител от друг град, който прави всичко нормално. Но аз не правех нещата нормално. Полагах толкова усилия за тези подробности, изпълнявах ги направо съвършено и самото изпълнение, което никога не биваше отразено в огледалото на средния човек, ме убеждаваше, че съдбата ме покровителства. Вървях по улицата, която водеше към центъра — към зеленчуковата борса и сервиза на Мейсън, и следвах приливите и отливите на обедната тълпа; момичета и жени с пламнали като кръв устни, оцветени в толкова оттенъци на червеното, колкото са пръстите на ръцете и на краката, устни, между които от време на време се показваха и зъби; мъже в ленени сака, в раирани сака, без сака — и те също фетишисти, налапали цигари, пури, лули, клечки за зъби, но в крайна сметка единствено фетишите им за уста се виждаха, а един господ знае колко още бяха скритите и най-порочен сред тях навярно беше посредствеността; долнопробни, прости, отвратителни човеци, тези, които за щастие биват унищожавани от войните. Какво ще ви донесе съдбата в близко бъдеще, дребни хорица, които още подсмърчате и се държите за полите на майките си? Ще ви дадат два долара повишение на заплатите? Колкото за сандвич плюс нахокване?