Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Инспектор ли? Тоя, по-ниският, инспектор ли е?

— Да. Инспектор Уебър.

Тъй, тъй — си помислих. Приготви си голямата кошница, инспекторе. Приготви си най-голямата кошница.

— Значи парите са все още у теб? — попита Холидей.

— Естествено. У мен са. Два бона. Ей ги. — Той потупа десния джоб на панталона си.

— Това е чудесно — възкликна Холидей и аз разбрах, че според нея сега можем да напуснем града и че няма да е необходимо да предприемаме друг обир.

— Това е чудесно — казах аз, като си мислех за нещо съвсем различно.

— По-скоро бих дал половината пари на тия типове, за да остана тук, отколкото да задържа всичките и да се махна. Тъкмо ми беше потръгнало в този град.

Ти изобщо не знаеш колко ти е потръгнало в този град, това ми се прииска да му кажа.

— Защо да не ти потръгне и на друго място — обади се Холидей. — Можем да се срещнем някъде. Денвър. Далас. Канзас Сити.

— Виж я ти нея — иска да се среща с тебе. Отново си й станал симпатичен.

— Млъкни най-сетне, хапльо такъв, аматьор.

— Може и да не съм такъв хапльо и аматьор, какъвто ме смяташ. Току-виж, съм те изненадал — отвърнах на Холидей. — Може да не се наложи да напускаш града — подхвърлих на Джинкс. — Има възможност да те уредя.

— Гледай кой е седнал да говори за уреждане.

— Моля те.

— Много си бил важен. Маестро. Той знаел всичко по въпроса как да се оправяш с ченгетата. Да. Само да го беше видял как се оправя с тях. — Истеричната криза бе започнала да преминава. От друга страна, Холидей започваше да се настървява наново. Беше уверена, че ще успее да се облажи с част от двете хилядарки на Джинкс, и вече се чувстваше по-добре. — Има вероятност не той, а аз да те уредя. Накарай го да ти разкаже как успя да уреди себе си. Големият специалист. Охо, ами че той така се изплаши…

— Добре, изплаших се. Признавам. Много се изплаших. Но сега не ме е страх… Уверявам те, не ме е страх.

— Да беше го видял преди пет минути.

— Много неща могат да се случат за пет минути. И много се случиха. Сега имам идея, добра идея.

— Чувал ли си някога толкова много глупости? — попита тя Джинкс.

— Естествено е, че не можеш да ме разбереш. Това е голямата трагедия на висшия интелект — неспособността да преведе мислите си на достатъчно ниско равнище, за да го разбират слабоумните.

— Защо, за бога, не престанеш да важничиш? Защо не приемеш истината за себе си? Ти си просто един хапльо…

— Да, хапльо, но с известни различия — казах ясно, бавно и спокойно, — които включват членство в почетното общество „Фи Бета Капа“, университетска диплома и колекция от психози, за които доктор Ломброзо би дал лявата си ръка, както и снобска страст към светски дреболии като вратовръзки „Шарве“, ризи „Брукс Брадърс“ и обувки „Пийл“… — Помислих си: Глупаци, вие сте само машини за преработване на храната, но аз няма да се занимавам с вас още дълго, няма да се занимавам с вас по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо, и в този миг внезапно като взрив, който разпиля мислите ми на морави късове, се появи образът на Холидей, гола в леглото, във ваната, под душа, на земята, в колата, навън, и от него пулсираше сласт, дошла направо от пещерите, пъпът ми потръпна, сякаш ми се подиграваше, и ми стана ясно, че си мисля за глупости, истински глупости, защото за това поне тя винаги щеше да е абсолютно необходима…

— Стига си се обяснявал, хайде да се махаме оттук — говореше тя в този момент и вече тръгваше към спалнята.

Джинкс ме наблюдаваше намръщен. Казах му:

— Ако я слушаш нея, аз не мога сам и обувките да си завържа. Сигурен ли си, че тоя е инспектор?

— Да, сигурен съм.

— Рискува много с такова едно изнудване. Инспектор е, може би е възможно да се спогодим за работа. Има вероятност да те уредя. Не е зле да поостанем тук известно време. Може и да ни се размине. Такъв вариант устройва ли те?

— Разбира се. Много ще е хубаво…

— Добре, какво губим?

Холидей излезе от спалнята с шапка на главата, преметнала манто през ръката си и с голяма дамска чанта.

— Сега остава да решим накъде потегляме, за да изпратя куфарите си — каза тя.

— Остави аз да й кажа — предложих на Джинкс и веднага й отговорих: — Ние вече решихме накъде потегляме.

— Накъде?

— Наникъде.

Тя погледна към Джинкс, сякаш си мислеше, че се шегувам, но когато отново обърна очи към мен, се увери, че няма шега. Подадох единия пистолет на Джинкс.

— Оставаме тук — заявих. — И този път не искам никакви спорове.

— Аз няма да споря… — рече Холидей натъртено. — Повече няма да се разправям с теб. Ти си побъркан и ще гледам да се намеря колкото е възможно по-далеч от теб. — Тя погледна към Джинкс. — Ще ми дадеш ли сто долара?